Валяло е дъжд.
Ухае на есен.
Вятър е вече
големия пещерен мъж.
И търкаля в краката ми кестен.
Довя ми и прилеп нощес –
почеса стъклото,
летя и се блъсна…
прилепна като кръв по пердето.
Затворих окото на нощната лампа.
Легло и завивка, оставих.
И чувах от пъпа на земната мъст,
как расте брадата
по кожата на покойния мъж.
Приех милостиво ръката,
която жестоко наказва.
И нали е на сърцето ми брат…
хвърлих ка-мъка в реката.