автор: secret_rose

Имаше време, когато
мълчахме си само,
спрели до острия камък на някой завой.
Бяхме вглъбени и тихи
и рамо до рамо
търсехме в себе си мир, и тъга, и покой.
Днес съм сама,
срещу вятъра северен крача,
беден на мисли, безнравен, безличен ездач,
чиито очи се превърнаха в тъмни палачи,
чиито сълзи са безплоден,
остатъчен здрач.
Римите само... онези скиталци в зората.
Само за тях още вдигам нагоре сърце.
Някак си знам, те са малка макар и отплата
свързала с вечност
студените наши ръце.