автор: melange

Слънцето свива лъчи като вежди
зад хоризонта с отблясък златист,
нощ ретушира света и проглежда
с поглед на топъл, лилав аметист.

Тя се стаява във залеза. Точно
горе на сивия скален гръбнак,
който снага над морето проточва
и живописно се вие във бряг.

Леко разперва ръце и отскача.
Въздухът, с кипнал догоре каймак,
гъсто свисти и в небето закача
лепкаво-влажни следи от сумрак.

Заедно с нея в морето изплава
метафорична любовна луна.
Приливът нежно я носи, напява
и я събира вълна след вълна.

Бряг я посреща, прегръща, приспива
в дюна под купол, обшит със звезди.
Тя е свободна, безмерно щастлива...
Нищо, че всъщност това не личи.

Ако я гледаш – стои неподвижна –
сляпа жена на гръбнака-скала.
Само навътре във себе си вижда,
затова с думи си шие крила.