автор: clemence

Затворена съм в клетка. Съзнанието ми се блъска в отворените й пространства.
(В резултат се сдобивам с досадна тъпа болка, някъде във вътречерепното пространство. Не на мене тия номера, игнорирам я.)
На дъното знаеш точно къде си, точно колко те боли, колко точно си жалък и колко точно смачкан. Има едни други, особени моменти, когато си някъде (никъде) в пространството, порядъчно нагълтал се с вода. Над теб няма слънчев лъч, под теб няма дъно.
Загубваш се. Въздухът в сърцето ти отдавна е свършил и алвеолите пищят, смазани от отчаяния си опит да получат частици любов. И всяко следващо действие е точно толкова правилно, колкото грешно, защото нямаш никаква представа дали се спасяваш или се погубваш. В тези моменти разликата между двете ти е неочаквано безразлична.
Пространствата, пространствата...Отворените пространства, в които нямаш о/т/порна точка. Нямаш земя, нямаш небе. Светът нахално се върти, при това се върти по-бързо, отколкото замъгленото ти съзнание може да преработи. Сменят се лица, картини, дни. Хора. И преминават около(през) теб. Шокова доза адреналин води до проблеми с вестибуларния апарат. Ниските нива на глюкоза в кръвта също. (Двете лъжички захар в кафето вече звучат като лекарско предписание.) А световъртежът е съвсем закономерно явление - уви.
Липсва ми спирането на Земята. Не, не в онази част, в която искам да сляза. В онази, в която искам да остана.
Липсва ми усещането за допир. За смисъл. За "let it be".
За ръка, която те държи така...
И дефинира всичко, определя структурата на Вселената, ритъма на сърцето ти, съществуването на цялото човечество, свързването на кислородния атом с двата водородни.
Спрете Земята. Искам да остана.