автор: heel

Графинята се плъзгаше като призрак по мраморния коридор. Полите на дългата й тъмнозелена рокля се влачеха зад нея, прошумолявайки леко. Гледката бе толкова странна, че се стреснах и отстъпих назад към входната врата. Сърцето ми забумка в бърз ритъм, започнах да се потя. Тя ме изгледа изпитателно и пусна тънка усмивка. Имаше красиво лице, чиито черти бяха с финеса на скъп порцелан. Очите й бяха с един тон по-светли от роклята й и проблясваха като изумруди.

Бях объркан от редицата дребни наглед факти, на които не можех да намеря обяснение. На първо място това призрачно движение, сякаш тя не стъпваше по земята, а летеше – нямаше го нормалното полюшване при ходене и не се чуваше трополене на обувки, а само тихо поскърцване. Друго, което ми се стори адски неестествено бе разстоянието между талията й и пода. Просто не бе възможно краката й да са толкова дълги! И тази огромна старомодна рокля. Защо по дяволите бе облякла такова чудо! Усещах, че постъпвам невъзпитано като я зяпам, но не можех да се преборя с объркването си.
Когато икономът се отдалечи, тя отново се усмихна, този път по широко, и игриво уви малкия си пръст около един от люлеещите се покрай бузите й черни като катран чупливи кичури.
– Виждам, че носите пратката – каза тя и хвърли поглед през рамо. Отзад се мотаеше някаква възрастна жена.
– Да, къде да я оставя? – попитах.
Тя сведе глава, миглите й изпърхаха тревожно. Запристъпвах от крак на крак, чакайки отговора, като в същото време се чудех защо държи в ръката си дистанционно.
– Анели, имаш ли нужда от помощ? – попита възрастната жена.
– Не, мамо, всичко е наред – отвърна графинята, после изгледа притеснено кутията, която носех. – О, колко е голяма. Не очаквах да е толкова голяма.
Мълчах. Не знаех какво да й отговоря.
– Имам една молба към вас, господине.
– Да?
– Елате с мен, ще ви обясня.
Тя се обърна бавно и някак несигурно, като онези човечета, които се задвижват от навита пружина. Понесе се към дъното на коридора. Минута по-късно влязохме в обширно помещение, обзаведено с красиви старинни мебели. Само огромното легло подсказваше, че това е спалня. Прозорците гледаха към езерце и градина с цветя и чемшири.
Графиня дьо Мюсе кимна към вратата и аз веднага се досетих, че иска от мен да я затворя. Когато останахме насаме, тя каза:
– Ще ви бъда много благодарна, ако отворите кутията, а после съберете и изхвърлите всички опаковки и документи. Не искам при мен да остава нищо друго, освен… предмета.
Зачудих се какво пречи някой от прислужниците й да свърши тази работа, но не се осмелих да попитам.
– Моля побързайте, господине! – Очите й бяха помръкнали от тревога, а едно от мускулчетата на фината й буза потрепваше от нервен тик.
Захванах се да разопаковам. Тя стоеше и ме гледаше като ученичка, която е била хваната да пуши в тоалетната.
Вътре имаше вибратор, от скъпите, доколкото можех да преценя.
Графиня Анели дьо Мюсе подхвърли:
– Не мога да имам пълно доверие на прислугата, затова ви помолих за тази услуга. Нека това бъде нашата малка тайна.
– Разбира се – отвърнах. Все още не можех да схвана защо точно мен е избрала за „покриването на следите“. Не вярвах да няма доверени хора, пък и какво толкова срамно има човек да си купи вибратор? После се дадох сметка, че при благородниците нещата може да стоят по различен начин.
– На излизане гледайте никой да не ви види с хартиите в ръка. Всъщност сложете ги в плик. Ето там има плик. И сложете вибратора в онова чекмедже. – Тя посочи скрина в ъгъла.
Тъкмо бях започнал да тъпча разкъсаната опаковка и упътванията в плика, когато на вратата се почука.
Чу се мъжки глас:
– Анели, мога ли да вляза?
– О, Боже, това е съпругът ми! – прошепна тя и добави с треперещ глас: – Бързо, скрийте всичко! Вие също се скрийте.
Заоглеждах се, не ми се щеше да се крия в гардероби, още повече, че не бях сторил нищо нередно.
– Момент! – извика графинята, а на мен каза: – Гардеробът е претъпкан с дрехи. Бързо, под полата ми! – Тя дръпна нагоре стигащата до земята дреха и ми махна нетърпеливо.
Канех се да запротестирам, но като видях ужасената й физиономия, ми дожаля. Награбих плика и се мушнах под полата й изотзад.
Очаквах да се блъсна в краката й, но се случи нещо съвсем друго. При движението си напред избутах с глава и рамене краката й… защото те не стъпваха на земята, а висяха. Така се стреснах от този факт, че за малко не извиках. В това време те разговаряха, но не ги чувах, защото се бях шашнал.
Под полата бе тъмно, но не чак толкова, че да не мога да видя боси стъпала, висящи на сантиметри от пода и поклащащи се безжизнено. Прасците на графиня дьо Мюсе лежаха върху раменете ми, усещах добре мекия им натиск.
Огледах се. Под полите на роклята на графинята имаше достатъчно място и ако не мърдах много, едва ли някой щеше да ме забележи. Двамата говореха за напояването на градината. Молех се разговорът бързо да приключи и да мога да изляза от тази неудобна ситуация.
Постепенно очите ми свикнаха с мрака и видях колелца като тези на подвижните маси. Видях и рамката от тънки стоманени пръчки, към която бяха прикрепени въпросните колеца. Нагоре мярнах бели бедра, миришещи на роза и нещо като кожена седалка.

Графиня дьо Мюсе седеше в нещо като детска проходилка, само че за възрастни. Чудото имаше и малки електромотори. Ето защо ми се бе сторило, че тя не ходи, а се плъзга, ето защо тялото й ми се бе сторило толкова несъразмерно. Жената имаше някакво увреждане и се придвижваше с помощта на това странно приспособление. Бе облякла такава рокля, за да скрие джаджите. Сега, когато нещата ми се изясниха, се поуспокоих. Оставаше само онзи да се разкара, за да мога да изляза. Всъщност мястото имаше специфичен уют, който ми се стори изненадващо привлекателен. Бях проникнал в интимното скривалище на благородничка. Незнайно защо не се чувствах като нежелан натрапник. Може би защото крайниците й не реагираха на допира ми. Електромоторите изжужаха и графинята се помести леко напред. Залазих, за да я последвам. Надявах се, че тя се досеща, че трябва да стои на едно място.
Мъжът й най сетне си тръгна. Ясно чух затръшването на вратата.
– Можете да излезете, господине – каза графинята и въздъхна тежко.
Излязох, измъквайки торбата с опаковката на вибратора.
– Мога ли да си тръгвам вече?
– Изчакайте малко, моля! Мъжът ми и по-голямата част от прислугата ще си тръгнат до десетина минути. Тогава ще можеше да излезете без никой да ви забележи. Съжалявам, че ви поставих в толкова конфузна ситуация.
– И аз съжалявам, ако съм ви притеснил с присъствието си … отдолу.
Тя се изчерви. Натисна един от бутони на дистанционното и се завъртя към прозореца. Изглеждаше съвършена. Чак сега забелязах колко е тънка талията й и колко приятно заоблени са гърдите й. Трудно ми бе да повярвам, че това съвършенство е само привидно и че под диплите на роклята се крият увредени крайници.
Тя се обърна и рече:
– Заклевам ви да пазите тайната ми.
– Коя тайна. Че нещо не е наред с краката ви?
Тя се подсмихна.
– Това всички го знаят. Имах предвид вибратора.
– Можете да разчитате на мен.
– Благодаря, изглеждате ми свестен човек.
– Много жени имат вибратори, защо да криете…
– Защото мразя мъжа си! – изсъска тя.
Усетих, че примигвам тъпо.
– О, да, доста оплетени са нещата. – Тя замълча за момент, после изпъшка и добави: – Ако разбере, че имам чувствителност, ще иска да правим секс, а аз го мразя и не желая да съм интимно близка с него, още повече, че в безпомощното състояние, в което съм… просто не желая този мръсен развратник да ме докосва.
– Искате да кажете, че краката ви не са напълно парализирани?
– Не, краката ми са си отишли, напълно и безвъзвратно, друго не е парализирано.
Този път аз се изчервих.
– Разбирам. Да, сега вече разбрах. Съжалявам, че сте пострадали. А защо мразите мъжа си? – Усещах, че прекалявам с любопитството, но просто не можах да се въздържа.
– Всичко стана заради него. След един бал катастрофирахме. Той седна пил зад волана, въпреки че го помолих да се приберем с такси. Той се отърва с леки наранявания, аз получих тежко счупване в долната част на гръбнака. Мразя го. При първа възможност ще се разведа с него. Неведнъж съм го хващала в изневяра. Преди инцидента, разбира се.
Мъжът й отново се появи, едва успях да се мушна под полата навреме.
– Анели, цял ден си на крак, искаш ли да те сложа да си легнеш?
– Благодаря, Седрик, не съм уморена. Предпочитам да съм на крак, макар че този израз в не ми се вижда много подходящ в случая.
– Пак си крива, Анели. Искаш ли едно мартини?
– Не.
Графинята на няколко пъти се опита тактично да подкани Седрик да се разкара, но той не се усети, или се направи, че не се е усетил. А аз стоях долу в тъмното, забил поглед в малките отпуснати стъпала, които миришеха толкова приятно на чиста кожа, че ми идеше да ги оближа. Тя бездруго нямаше нищо да усети, ако го направех.
Наместих се по-удобно и погалих глезените й. Костната структура бе възхитителна, фина по изискан, благороднически начин. Пръстите й бяха хладни, меки, топчести. Докато проследявах изящните извивки на сводовете, изпитвах естетическа наслада. Петите й имаха много приятни овали, макар че отдолу бяха леко загрубели – пети на човек, който е свикнал да ходи много пеша… някога, в едни по-добри времена. Но точно тази по-груба кожа ме накара да възприемам графинята като близък човек, а не като префърцунена благородничка. Това дребно несъвършенство бе очарователно със своята естественост. Прасците й явно бяха загубили от мускулния си тонус, но в никакъв случай не можеше да се каже, че са атрофирали. Нямаше как да видя бедрата й, а толкова исках. Все пак ги пипнах, леко, проучвателно.
В един момент ми стана много мъчно за графинята. Прииска ми се да й покажа, че е предизвикала емоции у мен. Поколебах се, но плъзнах ръка още по-нагоре, покрай седалката от естествена кожа. Носеше бельо от фина дантела. Пръстите ми бързо намериха това, което инстинктивно търсеха. Скоро изби влага…
– Защо въздишаш така, Анели? Да не те боли нещо? – попита графът.
– Да, боли ме гърбът. Освободи ме от компанията си, ако обичаш. Нуждая се от почивка.
– Нали ти предложих да те сложа да си легнеш!
– Не, не искам да се залежавам. По-късно ще извикам Катрин да ми помогне.
– Както искаш – отвърна Седрик и излезе.
Малко по-късно графинята вдигна роклята си. Видях бледото й лице, потрепващите й устни и присвитите й замислено очи.
– Поведението ви е крайно неприлично, господине – каза тя. Искрящите я очи обаче казваха друго.
– Знам – отвърнах и засмуках жадно задната част на бедрото й. Със сигурност не усещаше нищо, но аз усещах и това ми стигаше, засега.
– Тръгвайте! Време е да тръгвате!
Измъкнах се с неохота и наместих диплите на роклята й върху проходилката. Взех торбата с хартиите. Исках да кажа нещо на излизане, но бях блокирал.
Преди да се отправя към вратата графиня Анели дьо Мюсе рече:
– Утре вечер, малко след полунощ, ще ви чакам. И вземете вибратора, отказах се да го ползвам.