автор: pastirka

Питаш ме какво е да обичаш.
Може би е танца на дервиши
или пък дъхът ти да се стича
в друг като римувано двустишие.

Може би е слънце имплантирано
в сенчестите вени на тъгата,
тортата на детството с желиран
крем ала-натюр с парченца щастие.

Или пък е дръзкото хвърчило,
скъсало връвчица на сценарий,
подписът на женското червило
с отговор, въпроса изпреварил.

Може би мълчание, което
те споява с друга половина,
ехо, дирижирало куплети
на една взривяваща лавина.

Приказка без край - Шехерезада
с цвят и пулс от времето различен.
Изгрев на кръвта, дори да страда.
Може би това е да обичаш.