автор: tearfly

в процепа на времето и непреодолимото желание на небето докато пътувам в тунела да вали
от облаци, които разхвърлят капките като падащи самотници…
и разбили плътта ми
ме раждат отново – някъде, над плачещата земя
където острието на меча е с кръвта на безименните и ръцете ми смело държат метала
с отработени фини движения разсичат края - до самото начало
в очакване зелената трева да набъбне, за да е храна на гладните и очакващите
мъдростта превива гръб единствено дордето болката не настръхне и вдигне клепача
на гълъб пърхащ между тлението и звездния десен на магическата пелерина
там свит животът не е нищо повече от ръждясала машина
и няма време за причастия и обич
а страхът е изгонил от тялото човека