автор: daro

След протестните ни мълчаливи бдения
и площадите със факелните шествия,
извиха се годините на въпросителни
от изгарянето на кибритени надежди.
И някак неусетно – почти невидимо,

настъпваше димът от живи факли…

ала обонянието ни бе превзето
от парфюма на сервилни факти.

Обречени са бедните ни скърби –
за благото ни
виното си да пролеят,
когато сродници и близки
с алкохол изгарят мозъчните клетки.

Когато за едни –
попарени от скреж съдби,
избуяват в други с огнени езици.

В пресъхналите майчини очи
не трепва капчица утеха,
с която троскота им да прелеят.

Нима последните надежди,
доведени до край,
не са децата ни във дланите!?
Снежинки прах…

И така,
до поредния потоп на отчаянието,
гърмящ с прииждащи води.
…
А все по-хлъзгави –
измамно гладки стават нашите площади,
изтрити от подметките на скъпи блъфове,
измити от змиорките на улични чистачи.
И шпага да извадиш – на шпагат ще паднеш,
когато от съседни улици
те заливат с крясъците:
„Анти“!

И някак си трагически усещам,
неуморния ни устрем
да тъчем,
подменената пътека на човека
със злокачествени възли.

Саможертвата не е достатъчен подем
да се извървим,

да се извисим до светъл път...