автор: Mariell_Desing

Оскотелите ми спомени
тъгуват в сляпата си градина,
далеч от твоята сянка.
Ръцете ми са осиротели
за твоите плахи,
но пеещи докосвания.
Устните ми са освирепели
от жажда по теб
и твоето тихо "Обичам те".
Не ме оставяй
в здрача на полуделите прилепи.
Спаси ме.
Отново...

Тялото ми пепелно ще завали
като мъртва снежинка
по взривените ти устни.
Какво спасение може да е любовта,
щом мога да те имам само
в осънуваните бездни?
С последните си остатъци от светлина
те прогарям и мълча безкрайно дълго,
докато спомените ни -
никога неслучени,
започнат да живеят вместо нас.