автор: secret_rose

Възвира Ноември в оджака на стария свят.
Навън отмалели, вълните облизват каймака.
По тихия пясък се ронят сестрица до брат,
любима до влюбен,
вдовица пристъпва към мрака си.
Пияна и стара, върбата извива стрели -
оголени клони, рисунки по купола вечен,
от който зора след роса всяка сутрин вали
и тихо повейва край прага ми думи човечни.
Дали да запиша и тази история аз,
дали да оставя момичешки, блед отпечатък
по черния сняг, по безумно безличния мраз,
след който вървя все нататък, нататък,
нататък...
Или да притихна, почти като в цигански валс
с развързани плитки и нож, побелял от тревога,
когато в горещото джезве извира през нас
не свързваща вяра, а сол,
от сълзите на бога.