автор: Shrike

вaриации по Радко и Сребърното цвете, автор lennichkata
http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=188022

Марго не си спомняше как е стигнала до дъното на кладенца. Мекото килимче под босите ѝ ходила се раздвижи и тя залитна. Опря здравата си ръка о стената. Всъщност единствената си ръка. Другата явно беше загубила при падането. Сигурно са минали поне три слънцестояния оттогава. И защо не усещаше болка? Внезапен глух шум прекъсна мислите ѝ. Докосването ѝ бе предизвикало мека фосфорисценция по повърхността на стената. Миниатюрни сребърни капчици с елипсовидна форма се появявяваха там, където ръката на Марго бе оставила нежен едва различм отпечатък. Капчиците пулсираха с приглушена светлина и се стичаха на тънички струйки по пукнатините на стената. Всички в Шарения град знаеха, че кладенецът на Седмата луна не бива да се доближава. Особено след като Радко, зеленото момче, едвам оживя след падането си в него. Марго харесваше зеленото момче. То винаги ѝ се усмихваше щом влезеше в книжарницата и не пропускаше да я попита коя книга чете. Но след падането нещата се промениха. Радко вече не стъпваше в книжарницата, стоеше в къщи и някои казваха, че дори не ставал от леглото. Всяка сутрин Марго пращаше в стаята на Радко летящи маргаритки. Обитателите на градчето тайно завиждаха на Марго. Летящите цветя бяха най-скъпоценната рядкост в Горния свят, защото сами избираха, при кого да долетят. И от цялото градче те бяха избрали Марго. Тя първо целуваше венчелистчетата им, това беше тайна магия за здраве, после оставяше слънцето да кондензира дъха ѝ в сребърни перли. Събираше спирали вятър в капана на времето и изплиташе тънички плитки-връвчици, които грижливо привързваше за всяка маргаритка. Летящите маргаритки се стрелваха като ято бели лястовички към къщата в подножието на хълма, нахълтваха най-безцеремонно през прозореца на Радко и посипваха пода. Хълмът всъщност беше заспал вулкан, който от време на вереме сърдито се размърдваше в просъница, прокашляшеше се гръмко и отново потъваше в дълбок и непробуден сън. Зеленото момче първо се зарадва на летящите маргаритки, най-после нещо по-различно от безжизнения, сив прах, извиращ като пълноводна река от гърлото на стария вулкан. Зеленото момче усещаше, че маргаритките са свързани с падането му в кладенеца на Седмата луна и болестта, която го налегна след като по чудо се измъкна жив. Та нали, заслепен от магнетичната красота на сребърното цвете беше протегнал ръка към огледалната повърхност на кладенеца. Дните се изнизваха. Маргаритките бяха препълнили стаята на зеленото момче. Пърхащите им крилца се сливаха в тихо жужене, стаята дишаше с учестен ритъм, който се ускоряваше с всеки следващ ден. Като в синхрон, тревогата в душата на Радко нарастваше. Тази сутрин, слънцето беше толкова силно, че Радко усещаше жуленето му по кожата на лицето си дори през плътното одяло от вибриращи маргаритки. Без да знае как, зеленото момче се надигна от леглото и се втурна към Кладенчовата могила. Ах, как му се искаше да спре в книжарницата на Марго. Да я попита коя книга чете и да ѝ каже никога да не стъпва при кладенеца на Седмата луна. Тъгата стисна сърцето му. Знаеше, че Марго няма да доживее до зимата. Сърцето ѝ беше спряло още преди девет пълнолуния. Никой, ама никой, дори, старият вулкан не можеше да оцелее повече от десет пълнолуния без сърце. Радко стигна запъхтян до кладенеца на седмата луна и като видя пустата поляна си отдъхна. Може би всичко това е само бълнуване от болестта. Марго сигурно пие сок от глухарчета и се тъпче с джинджифилови сладкиши в закусвалнята срещу книжарницата. Ей сега, ще пресече с подскоци улицата, ще затършува ядно в чантата си, ще обърне всички джобове, даже и тези със скъсаните хастари, ...но... какво е това? Камакът в ляво от кладенеца на Седмата луна изведнъж се раздвижи, от него изникнаха две хвърчила, а пространството между тях се изпълни с огромна макова топка. Топката се заклати и изкрещя: Радко! Чак сега зеленото момче осъзна, че това беше Марго. Рижата ѝ коса блестеше като огън и го заслепяваше. Радко искаше да извика на Марго, но нямаше глас. Искаше да размаха здравата си ръка в предупредителни знаци, но седеше като закован. Откакто падна в кладенеца беше изгубил гласа си, едната си ръка и възможността да контролира движенията си. Не можеше да помръдне. Лицето на Марго грееше в широка усмивка. От повърхността на кладенеца я гледаше кехлибарено сърце - искрящо, туптящо, примамващо. Марго беше спуснала ведрото в кладенеца и се опитваше да загребе кехлибарения къс. Какъв късмет само. Тъкмо в деня срещу десетото пълнулуние. Истинско кехлибарено сърце, с малко пулсиращо слънце в центъра. Дълго бленуван и неочакван подарък, пропътувал необята от ръба до върха на вселената, закотвен на границата между два свята: Горния и Долния. Досущ като Марго - двумерна проекция на състоянието между живота и смъртта, грижливо притиснат хербарий между страниците на времето. Марго се приведе напред, и заметна ведрото с въртеливо движение. Едно премигване. И маковата топка се изгуби от поглед. В отчаянието си зеленото момче зарида. Момчетата никога не плачат. Така казваше баща му. Момчетата танцуват, за да превърнат болката си в поносима реалност. Или строят кладенци. На дъното на кладенеца, сребърните струйки се бяха превърнали в светлинно поточе, което прокарваше лъкътушещ проход през скалите. Марго следваше поточето и припряно докосваше стените, които заблестяваха сребърни, и мигновено се затваряха зад нея. Усещаше се тънка, прозрачна, като фина паяжина, разпъната между надеждата и страха. С всяка крачка Марго неосезаемо се топеше. Първо изтъняха нозете ѝ, ръката и се стопи, косите и се разтвориха в потока, алени бързеи понесли към бъдещето огъня на живота. Но Марго не спираше, знаеше, че там на края на пътя я чака зеленото момче. Радко седеше неподвижен на върха на кладенчовата могила и безучастно наблюдаваше как тънка върволица кехлибарени охлюви се катереше по небосклона. На сутринта зеленото момче се събуди напълно здраво и с цяла-целеничка нова ръка. Изпи три дози спаначено-грахов концентрат, подправен с дива мента и лайм, и пое ведро към книжарницата. Искаше да изненада Марго. В шепите си стискаше кехлибарено сърце, от което тя толкова много се нуждаеше, за да живее. Какво беше смайването му, когато намери остъклената врата на книжарницата плътно затворена и със спуснати решетки. Стъписан, радко въртеше глава и фискирше с невярващ поглед ту заключената врата на книжарницата, ту пустата масичка пред заскусвалнята отсреща. Минувачите бързаха за дневния полихромен пазар и раздразнително го подбутваха. Единствено в деня след десетото пълнолуние можеха да се намерят пресни кехлибарени охлюви, но всеки в Шарения град знаеше, че се разграбваха почти мигновено след отварянето на пазара.