автор: milyovelchev

В късния петъчен следобед пред жилищния блок на Флотвелщрасе № 101 и на север от него течеше ремонт. Сменяха плочките на тротоара.
В този момент от входа излезе мъж с бели панталони и розово сако. Учудено вдигна рамене, разпери безпомощно ръце, но после се огледа за коли, бързо прекоси улицата и пое към Потсдамер Плац. Беше направил само няколко крачки, когато това, което видя, го накара първо да се закове на място, а после смутено да се обърне към огледалната витрина.

Две млади и хубави жени вървяха срещу него и се държаха за ръце. Спряха се, прегърнаха се и се целунаха страстно по устните.
Усети как го заля топла вълна, изпълни го чувство на радост и възторг. Господи, те се обичат! Не се сдържа и на лицето му се разля широка усмивка. Отново ги погледна, озърна се да види дали и други съзерцават това щастие ... развълнува се, почувства недостиг на кислород и пое няколко пъти дълбоко въздух. Сивото небе, сивите сгради, сиво-черният асфалт, всичко се обагри в розово и в душата на мъжа с розовото сако затръбиха празнично фанфари, забиха камбани, подплашиха всички гълъби на квартала и ги накараха да пляскат с криле, да се издигат и въртят в шеметен танц над възбудените сгради.
Изведнъж всичко утихна!
Видя се в огледалото — млад, хубав, елегантен. Вдигна ръка и погали лицето си. Епилиран, безупречна кожа, миглите — подвити, маникюрът, косите...
И той има право на любов! И той иска да обича и да бъде обичан! И той има нужда да държи ръката на любимия човек, да сложи глава на гърдите му, да поднесе топли устни с притворени очи и да потъне в обятия — океан от нежност и страст!
Да, но е ... сам!... Изоставен!... Самотен!... Нещастен!

Маслаам Малик си погледна часовника. Работният ден беше приключил. Вероятно утре щяха да успеят да донаредят останалите плочи. Събра си инструментите в кутията, изправи се и разкърши схванатия си кръст, после разтри с ръце бедрата, коленете... Неговият колега, Тервел –— българин с ледена физиономия, но иначе с живи, черни очи, които рядко вдигаше, обикновено към небето, и тогава Маслаам се чудеше — на Бог ли се моли българинът или мислено се пренася някъде далече, също се изправи, изтупа си първо ръцете, после дрехите и се приближи. Двамата гастарбайтери винаги се посрещаха и изпращаха с прегръдка и леко потупване по гърба. Този път Тервел се усмихна. Маслаам също не се сдържа. След малко щяха да им платят. Този момент осмисляше всички несгоди: мъката по близките; студените, самотни нощи; трудностите по пътя до тук. За миг избледняваха и ужасите на войната: смърт, разруха, вцепеняващ страх... Цялото страдание на това безумие той видя в разплаканите очи на едно дете, коленичило до трупа на майка си. Този спомен преследваше Маслаам ден и нощ навсякъде и не му даваше покой. Но сега бе радостен и чувство на удовлетвореност го заливаше, та чак му идеше да запее.
На Тервел му идеше да хвръкне от радост. Ще и́ изпрати пари за храна, обувки, учебници за децата, пък и тя да си купи нещо... На старите — да платят тока, водата ... да са спокойни! Мамка му и живот! Справи се! Успя! Как да му обясни на персиеца?! Само мучат и дори не се поглеждат. Тракат с чуковете и лопатите, като с мечове и щитове. Като да са на война. Че то май си е баш като на война. Борба за живот!
Видяха мъжа с розовото сако почти едновременно. Видяха плувналите му в сълзи очи. Видяха как се разтресоха раменете му, как се прегърби и вдигна да скрие с две шепи лицето си, залитна...
Радостта им угасна. Спогледаха се — дали да не му помогнат, но той бързо се изправи, обърна се отново към витрината ... вдигна ръце и притисна длани с разперени пръсти в стъклото.
„Като на разстрел” — помисли си Тервел.
„Като птица с прекършени криле” — помисли си Маслаам.
„И тук ли хората страдат, Господи?! — помислиха си и двамата. — И тук ли мъжете плачат?!”
... И наведоха глави, за да скрият сълзите си.