автор: rumpel

Той, изгревът, с лилава скорост гони
на перестите облаци крилата.
И спомням си, как с калените стомни,
изпращаше ме мама на чешмата.

Водата й ме спираше бъбриво,
посрещайки с мен тайни и неволи.
А облаците с разпилени гриви,
довеждаха усещане за пролет.

Едва ли съм мечтала за чешмата,
където ме застигна обич първа.
Добре, че беше мама да ме прати,
добре, че й не скърших аз хатъра.

Годините до днес водата молят
да потече студена и щастлива.
С тръпчивото усещане за пролет
аз чувствам се и обична, и жива.