автор: Vlad_Ongyl

Дъждът се спусна тихо над града –
над бронзовия паметник на Страдивари,
над паркове, градини и гнезда,
над мрачните средновековни катедрали.
Със мокра грива, лъвът пред Duomo*
се вслушва с потръпващи мраморни хълбоци
как със цигулка и тонове хроми
изкачва плахо някой нотната стълбица.
И сякаш внезапно времето спира
в така невинно подранилата пролет през март,
когато умът безпощадно разбира –
сърцето на човека е негов авангард.
Но литва мигът – той никой не чака.
Наметнал дъждовна завеса през рамото,
аз съм един Одисей без Итака –
откъртен от стената, търкалящ се камък.
А облаци – небесни хергелета,
препускат към ливадите на ниския хълм,
забулват бързо луната, но ето –
светкавица сряза небето. И гръмна гръм.
И за̀пев дочух: „Либе ле, Доне,
кога ти на двора изгрея, слънцето зайде.”
Възлизат във нощта над Кремона
гласовете далечни
на сто каба
гайди.

__________________
* Duomo – катедралата на централния площад на италиански град