автор: Mariell_Desing

Обсидиан и хиацинт, мой нощен цвят,
прегърни ме и ми донеси
упойната и сладка забрава
и нека тя да пропълзи по ленивата ми кръв.
Мракът е топлата утроба
на всички невъзпяти въжделения
и нашата единствена обител,
далеко от камбаните на утрото.
Скосени са мечтите в тъжната сегашност
на линеещите ни сърца и само
свъсен дъжд с омерзение смразява
пеперудената крехкост на спомените
за всичко онова, което галехме с надежда
някъде в отвъдните онейрии
под сините кристали на невъзможно небе
и трепнещо притеснена взаимност.
Обсидиан и хиацинт, моя лунна сянка,
стопи неверието на устните в леда ми
и не слушай воя на забравата биещ
в олтара на поруганата навеки нежност...

Бродница призрачна скитам
в сумрачните зали на зловонния живот.
Гробница е моята душа,
за която дори дяволът би заплатил
със злато и срам.
Чудовищата във сърцето вият
в катакомбено смирение,
влачат опустошената плът
по мъртвите каньони на Валхала,
докато снегът прокърви
в жертвена скръб.
Отровното семе на излинялата страст
ще изпия до дъно,
а между бедрата ми, изящно разтворени,
гарвани се роят в пурпурен плам.
Чак тогава ще изтръгна всичко човешко от тебе,
студено мое хиацинтово момче,
с гротескните пръсти на влюбен вампир.
Нека завинаги и ден отгоре да върлуваме в мрак.