автор: spectrum

- Хайде, сваляй сутиена и идвай, че вместо да погаля нежен, красив бюст и кадифено дупе, почти станах транзистор да гледам този течен силиций по тивито. Натръскали едни бомби, тежки и издути като трансформатори. Ей сега ще стане късо съединение и ще експлодират.

Станимир имаше тъпи изцепки, но пък нямаше да му остане длъжна, я.
- А бе, простак, колко пъти да казвам, че ми писна от твоите простотии!
Сега вече щеше да започне. Защо ли му трябваше. Все едно да навие манивелата на ония, старите автомобили, които запалваха отведнъж с гръм. После иди ги спри.

- Вместо да свършиш някоя полезна работа, ти, смотаняко смотан смотаняшки, само гледаш мацки по телевизията, четеш онзи топуз, зяпаш като изумен в чертежите си на компютъра или режеш дъски. И за какво ти е тази нова маса. То поне да можеше да я направиш като хората, ами като всяка твоя работа - мангалска.
Ей тук вече прескочи границата. За другото не се обиждаше, защото знаеше, че си говори за спорта, ама за „мангалска"... Казваха му Мангал Станю. Хващаше го беса, чуеше ли този прякор. Още от студентските им години. Беше слаб, слаб - един и деветдесет, черен като гибралтарски макак. Та затова. Със сравнително добре развити мускули, сини продълговати очи и буйна смолиста коса, която държеше дълга до раменете. Това влудяваше неговите състудентки и полякините по плажа, където работеше през лятото. Не му устояваха. И не искаха. Ама и той не се дърпаше. Хииич даже! Беше си гларус по рождение. Имаше житейска философия: "Един грях само не прощава Господ и той е, ако се откажеш или откажеш на жена мераклийка". Спазваше стриктно принципа.

- Хайде, пак започна с пансионерските молитви. То за кой ли път да ти обяснявам колко много са ви изкривили онези "швистер" в пансиона. Ама ти не влиза в тиквичката! "Геносин Швайземюлер"! И да си оправиш сврачето гнездо на главата, че си по-чорлава от камериерката, която Наоми Кембъл опухала.
Щом го изстреля, разбра, че окончателно цопна ботуша в блатната вода. Ако той си мразеше прозвището, Мария направо започваше да реже като банциг, щом чуеше думата "чорлава". Викаха ù "Чорлава Мара" още от Немската. Заради прическите, подобни на Амазонската джунгла. По-късно, като студенти, я прекръстиха на Рошавата Мери. Това, изглежда, ù харесваше. От английската филология измислиха Бъши Мери. Като си пийнеха, започваха да я зоват "Бъши, Бъши Мери" и с градуса преминаваха на "Блъди Мер". Тук лудваше от ярост.
- Глупако изръбен! Колко пъти ще ти казвам, че е чорлава оная Пена, майка ти, дето не те е научила на нищо. Не се казва "швистер", а "швестър" и е в единствено число, така че те не са "онези", ако кухата ти кратуна може да проумее разликата. И престани да говориш по селски - "... то ти не влиза...". Ами на тебе влиза ли ти.

Мери, както я наричаха всички приятели и роднини, та даже и децата им, имаше големи очи с чистия цвят на есенен кестен и също такава лъскава коса. Е, поне по онова време. Сега пак, ама косата с малко фокуси. Продължаваше да харесва по-екстравагантни прически, но вече внимаваше за мярката. Беше с много бяла кожа, без лунички и не голям бюст. Остана слаба, с фина осанка. И с подлудяваща люлееща походка. Видеха ли я, на мъжете им трябваха подпорки за долните устни. Да не им влизат мухи. Това колежките не можаха да ù простят никога. А колегите и до сега си точеха зъбите. Слънцето оставаше от другата страна на Земята.
- Хайде, идвай да обядваме. Той ме дразни и обижда с тъпотиите си от сутринта, аз съм седнала да му слагам масата. Ама, че съм глупачка. Тебе никоя няма да те изтърпи, само аз. Чудя се защо не съм те разкарала още. Цял живот с идиоти. Защо ме наказа така, Господи? И вземи отвори виното, че да свършиш поне една полезна работа днес.

- Е, това ти го харесах най-напред, Мери, още като се свалихме под оная пейка, на пясъка. И досега ти го харесвам. Палиш като "студебейкър" - от едно градусче на манивелата - ама и бързо ти минава. Хайде, Рошава Мери, виж какво божурче намерих за теб. Беше решил да смени тактиката. Можеше да развалят деня, а нямаше кеф за това.
- Свалили ли сме се? Ти, глупако, почти ме изнасили и ме натика там! Щото ти трябваше бройка, че цяла вечер не беше зарязал нито чертичка в тефтера.
- Ха, ха! А кой ми надра ризата с трета космическа на такива дребни парцалчета, та и палеца си, който ухапа, да превържа не ставаше... Ако в този момент беше двигател на космически апарат, пак щяха да отидат на Луната.

Лекичко, подкупващо и малко присмехулно се усмихна. Знаеше, че Мери и досега трудно устоява на тази усмивка. Подаде ù три стръка бял божур. От този, който тя обожаваше. Много късен, юлски. Специално го бе търсил при своите командировки. С мъка успя в Албиона. И вече толкова години цъфтеше навсякъде в малката, привидно оставена на произвола и неподредена градина - за да има вид на горска полянка. Цъфтеше, протегнал нежно буйни зелени листа към маргаритите, които го ослепяваха със слънцето, греещо от всеки цвят. Цъфтеше покрай ранните оранжеви далии, поспрели тук и там в безредно веселие. Отсреща реверанси грациозно му правеха, забравили да прецъфтят, едри сини метличини, а току до сянката от разкошната слива, отрупана с тъмночервен плод, много разноцветни ружи раздаваха цветно великолепие и грация, като се смесваха със зеленото на прясно окосената буйна естествена трева. Тревистият аромат засилваше приказната хубост на деня.

Мери бе подредила любимата им маса току под сливата. Съвсем малка покривка с една идея син цвят едва покриваше две от петте елови дъски, от които беше направил масата. Имаше разстояние между частите - градинска мебел. Умишлено малко груба. Беше я боядисал с цвят като на дървото, а след това шлайфал внимателно, така че и да се получи ефект на състаряване, и да личи... Създаваше се красив контраст от едва доловимите цветове на покривка и маса с буйното цветно изригване наоколо.
Черният Стейн, неговото студентско име, което си харесваше и досега, отвори шардонето, лекичко взе тапата, погледна я веднъж, дваж и много внимателно я поднесе нагоре. Улови аромата, отдалечи я и още един път се опита да почувства любимото вино. След това я загледа за няколко секунди - безмълвен и неподвижен - само той знаеше защо. Отля няколко милилитра от течността в малка, специална чашка - от онези, които си беше донесъл от винарната „Мурфатлар" в Румъния. Застина за момент и твърде съсредоточено взе да наблюдава течността - ту през стъклото на чашата, ту направо отгоре през отвора. Ту отляво, ту отдясно. Лекичко я повдигаше нагоре, сваляше надолу и пак поглеждаше с някакво умиление. Погледне я, затвори очи, пак погледне и пак примижи. Така няколко пъти, докато се реши да поразклати чашката и пак започна да я изучава. Но сега по-динамично и с подушване на ароматите от стеснения отвор на чашката. Много бавно, „чорбаджийската", както казваше някога дядо му, допря устни до ръба и лекичко потопи устни в свещената течност, след това пое малка глътчица, превъртя я, така че нектарът да остане по небцето му. Пак примижа и зачака. И най-накрая каза с почти отмалял глас: "Мери, Афродито моя, отново ще си пийнем от божествената напитка".

По време на целия този ритуал, донякъде изглеждащ на малък цирк, Мери стоеше безмълвна. Състояние толкова рядко, колкото е петото агрегатно състояние на веществата. Защото тя също беше научила много уроци в тези дълги, но твърде бързо отминали години. Ако желаеше да развали прекрасния, късен следобед, това беше начинът - да наруши с дума, жест, мимика неговия ритуал при отваряне на бутилка хубаво, много сухо шардоне. Острият ù език можеше да остане без последствие при всяко друго негово действие, дори и при почти същия ритуал с друго вино. Но не и когато това се правеше с шардоне - той благоговееше пред него. А всичко което вършеше, не беше дегустация. Беше същински езически ритуал. Съвсем наистина вярваше, че това е виното на траките. И казваше, че той самият знае и чувства, че е „трак". „Тракиец" било ново, а „... от тракийските племена..." - пълна и тъпа измишльотина на историците и археолозите, които малко трябвало да бъдат понаучени от инженери, как се правят нещата наистина. Черният Стейн, или инж. Станимир Станев, беше инженер по рождение, душа, призвание и професия. Технохолик. Безнадеждно затънал в проекти, които наистина реализираше, но и в куп сериозни и много интересни изобретения - за съжаление след патентоването никой не искаше да погледне в тях - а той нямаше как да продължава да ги поддържа сам в други страни, което всъщност беше важно и въпреки това продължаваше с идеите, които като водопад изтичаха от главата му... Ето затова Мери изчака толкова много преди да дойде нейното време. Пък и нали си знаеше, че то винаги идва.

- А, сега станах „Афродита", а преди малко оглеждаше циците по екрана и макар че всички търсите само големи, най-лицемерно се възмущаваше... И ще опитаме ли най-после този нектар, богините нали само такъв пият? Личеше, че вече е лекичко поласкана от жеста с божурите, пък и от горното свещенодействие разбра, че е подбрал от най-хубавото вино. Бяха само двамата, a това беше един от неговите многобройни начини да ù покаже, че тя е единствената, тази, която наистина винаги е искал... И още я иска!

Той наля безмълвно в двете чаши, усмихна се с онзи дълбок, син поглед, който караше жените да потръпват и протегна ръка, за да ù подаде нейната. Погледнаха се, чукнаха се, отпиха съвсем лекичко и почти въздушно се целунаха - и това бе техен ритуал от студентските години. Винаги допираха едва-едва устни след първата глътка. Понякога им се чудеха на този маниер, децата им лекичко ги иронизираха, а малката Станимира-Мария, общително, весело, доста решително и буйно дете, се опитваше да ги имитира, като наливаше вода в две чашки и отскачаше до съседското момченце, то пък винаги си избърсваше устата след нейните изпълнения и предизвикваше буйно веселие сред двете семейства.

Мери скокна и започна да сипва в чиниите. Готвеше много хубаво и вкусно. Поднасяше красиво сготвеното. И обичаше да си похапва, но винаги в съвсем малко количество - за нея беше напълно достатъчно. Хората, които я познаваха като професионалист и знаейки каква е нейната професия, не можаха да повярват, че тя е приготвила ястията, с които гощаваше своите гости. Същото правеше и само за тях двамата - Мария и Станимир. Откакто се бяха оженили, та досега. Разбира се, това бе възможно сравнително рядко, в събота, през някои дни в летните отпуски за двамата или когато поканеха гости, или пък децата решаха да доведат внуците. И най-вече когато оставяха при тях Тервел, допреди 3-4 години, докато навърши 12-13 и започна да сменя интересите и позициите, а по-късно и Станимира-Мария. Сега само тя искаше да бъде постоянно у тях. И Тервел понякога идваше, всеки път с различно гадже, но понякога с месеци не се сещаше. Въпреки това компютърът, от който не можеха да го отделят преди няколко години и който беше пълен с неговите военни електронни игри с всевъзможни пукотевици, оръжия, врагове и „нива", кое от кое по-сложно и трудно за „преминаване", все си стоеше на мястото. Вече поостарял, игрите също, но още можеше да служи за забавление. Само че Тервел го бе забравил напълно. Беше одрал кожата на Станимир, а явно и нрава му от младежките години.

Надигнаха бавно чашите, Станимир каза: „За нас, за наше здраве и за децата", Мария допълни: „И да ни е весело", чукнаха се и отпиха бавно. Помълчаха и започнаха да се хранят.
- Пак е много вкусно - рече след малко Станимир. Мария се усмихна:
- Сега май започна да се умилкваш, но това много хубаво винце, което си приготвил „трябва да бъде изпито с уважение, чувство към красотата и респект към предците". Мария го имитираше леко присмехулно и много успешно. После каза: „Макар че знам какво ти се върти в главата. Но... „In vino veritas" - а истината първо".
- Е, и ти. Аз те ухажвам като първото си гадже, а ти май ми рязваш крилцата...
- Първото ли. Че то има ли такова. Ти май си тръгнал по жени преди да се родиш.

Мария говореше с игрив, с едва доловима дрезгавина, глас. Имаше много топли алтови нотки в него. Такъв глас, че ако беше на най-голяма грозница, пак щеше да има опашка пред нея.
- Тервел взе да ги сменя твърде често - реши да промени темата тя. Пък и наистина много се тревожеше, за да не пипне нещо страшно от някоя от партньорките си. И дъщеря ù, като нея, бе родила на 19 - и също нямаше време да се занимава много-много и да му налива акъл. Разчиташе на майка си. Наскоро отново, и за кой ли път, цял един ден се бе опитвала подробно да го просвещава и да влее нужния разум, но той с подкупваща и присмехулна усмивка, досущ като на дядо си Станимир, само извръщаше глава и казваше нещо смесено между „баба" и „бейби" : „Байби - така ù викаше откакто порасна - уж от „бабо", по-рано, както всички, и той я зовеше „Мери" - ти гледай да научиш студентите, мен от дете си ме просветила, и ако имаш там някое позасукано маце, обаждай се". А тя отвръщаше: „Няма как, ген си е то. Закон. Както е повреден при дядо ти, така си го наследил и ти. На вас не ви е слаб ангелът. Вие двамата нямате такъв. Само това си мислите и как да попълвате колекциите". Тервел не ù оставаше длъжен, засегнат заради дядо си: „А, не си права и справедлива сега. Аз него само подир една жена съм го виждал да тича. Моята хубавица „Байби"! Тя се усмихваше и се отказваше да спори с него. Напълно безсмислено. Знаеше го добре от опита със собствения си мъж. Ако малката Станимира-Мария беше нейното малко любимо скокливо изумрудче, Тервел беше нейната слабост - първият внук. И беше склонна да му прости много неща, почти всичко. А понякога се поскарваха с дъщерята на тази тема. Даже и при най-неприятните случаи, които изобщо не бяха рядкост при малко странната ù професия, двамата със Станимира-Мария запълваха голяма част от нейните мисли. Даваше душата си за тях. Впрочем, както и дядо им - той доста ги глезеше и двамата, но и се стремеше да ги понаучи на разни неща като плуване, а с Тервел опитваше в конструирането, но малката май повече се заглеждаше в тези неща.
- Е, той Тервел е доста разумен - рече Станимир - не му гледай вида - да не ти припомням ние как изглеждахме и ходехме. И доста се замисля, няма значение, че от време на време се изцепва. А пък, че ще ги сменя... ами какво да се прави - и той трябва да си намери някоя Мери!

Едновременно се засмяха на малкия каламбур, който се получи. Станимир лекичко хвана нейните китките със своите ръце, задържа ги, после ги плъзна с особено внимание и нежност до сгъвките на лактите. Погали трапчинките там с връхчетата на пръстите си. Поспря и пак започна да ги обхожда, а след това бавно-бавно заслиза към китките, с допир, нежен като светлинен лъч. Погледна я и почувства лекото отъркване на нейния глезен о своя. Премести се от другата страна на масата, за да я прегърне, да допрат по-плътно глезените си и взаимно да се милват с тях. Мина известно време, почти безгласните ласки продължиха няколко минути, без да им омръзне. С годините много добре бяха разбрали кое харесва едновременно и на двамата. Мария рече:

- Ще отида до банята и ще те чакам на малката тераса след двайсетина минутки, става ли?
- OK! Има ли от онова хубавото сапунче за двама, което донесе от последната командировка?
- Ще ти го оставя. Не по-рано от двайсетина минутки, нали?
- Да, може и мъничко да се забавя, Мер... Само в такива моменти я наричаше така, и само когато са двамата.
- Отивам...
Мария повдигна чашата с виното, чукна се с него, изпи глътка-две с вродения си финес, остави чашата с малко вино и тръгна.

Стей, името, което му беше дала в бурните студентски любовни нощи и което използваше и досега в подходящи мигове, я загледа с наслада. Макар и само с две години по-млада от него, наближаваща петдесет и пет, тя все още беше една много привлекателна жена. С чар, подлудяващ мъжете. Не само зрелите, а и твърде млади. Погледна я как влезе в къщата и взе нейната чашка. Знаеше, че я беше оставила нарочно недопита - за да изпие той остатъка от виното. А после щеше да занесе своята в къщата. Също с малко недопито вино. С наслада допря устни до нейната чаша и почувства отново вкуса на виното и нейния вкус. Наслади им се и също се запъти към къщата. Вратата на банята бе отворена, но не надникна там - знаеше, че тя не обича това. Макар да го бе правил.

Остави струйките да се стичат по-дълго време. Отново си сложи от хубавия сапун, за да усети пак и аромата му, и погалването на водата, която го отмива, и за да изпълни водното свещенодействие, което почти винаги правеше преди своите срещи с желани жени - дълго, дълго под струйките на душа и с много сапун. Бе малко маниак на хубавите сапуни. Може би защото винаги ги е харесвал, а в младостта си твърде трудно ги намираше - просто не се продаваха. Обикновено ги ползваше 4-5 пъти преди да приключи с душа.
Облече си тениска и къс джинсов панталон. И с желание за Мария, което не бе се променило особено през дългите години заедно, макар и да бе станало по-кротко - и двамата можеха по-дълго да се въздържат, отколкото в по-младите години, без това да нарушава комфорта им - се запъти към малката тераса, за която бе споменала Мария. Там понякога си пийваха по чашка, понякога той работеше по проектите си, а понякога я използваха за малко любовно местенце, което им напомняше по-младежки години, когато се случваше да го правят и на доста открити места. Терасата бе към вътрешния двор, добре скрита от многото цветя и черницата, която се издигаше, разперила голяма кръгла корона, не много близо, но даваща сериозна закрила от излишни любопитни погледи.

Беше облечена само с ефирни дантелени прашки, които оставяха всичко открито - знаеше, че той примира да се любува на голотата ù, и коланче, в което на хълбока бе втъкнала най-малкото божурче. Кестенявата ù коса бе разпиляна, както в най-лудите години. Очевидно я бе разрошила малко повече... Малките и красиви гърди зовяха за ласки. Погледна го и усмивката ù го прати в рая, като че ли бе седемнадесетгодишен ученик. Имаше навик, или може би инстинкт, да приближава бавно, дебнещо, готов за скок, но и за изненада. А тя обичаше да му се изплъзва, да го кара да я преследва и да разпалва всичко у него. Но сега се приближи бързо, а той плъзна леко ръка, усети наелектризирването на нейната коса - тя се доближи по-плътно, подаде му шията си и лекичко, но ловко зарови ръка под тениската като го влудяваше с бавния, прекрасен масаж, който започна да прави от корема към гърба и обратно. Придърпа я, за да я почувства съвсем плътно до себе си и започна да целува косата ù малко над ухото, след това лекичко засмука долната му част. Тя обичаше много това - показваше го със звуците на удоволствие, а и му го беше казвала много пъти. Вече гореше от нетърпение да погали гърдите ù. Започна да го прави с особено внимание и нежност - само с възглавничките на своите пръсти около основата, след това бавно към зърната, но без да ги докосва и пак обратно. Харесваше му да е толкова нежен с нея - желанието да я има докрай ставаше все по-бурно, но пък искаше да удължи ласките.

- Не, не още - прошепна тя, когато се опита да продължи към „моето съкровище" - както той наричаше нейните най-интимни места - нека първо аз...
Бързо изхлузи тениската му, а след това и панталонките. Милувките с устни, по нейния неповторим начин, с очи пълни с желание и страст, с особен чар, отначало по неговите устни, след това надолу и надолу, докато достигна най-съкровеното му място, и този път, както винаги, предизвикаха у него водопад от усещания, чувства и още по-голямо желание. Лекичко го дръпна надолу, за да полегнат на прекрасния китеник от някаква мека естествена материя, с който бе застлана терасата - и, вече върху него, страстно го прегърна, впи се в него, той усети допира на нейните гърди до своите, стремежа ù да обхване колкото може по-плътно всяко кътче от кожата му.

- Мер, Мер, искам да те усещам цялата, да чувствам всяко милиметърче от теб - гласът му бе тих, но много нежен и пълен с желание и копнеж.
Мария не каза нищо, само взе ръката му в своята и бавно я насочи към прашките си. Свалиха ги заедно и за миг той застина - винаги изпадаше в моментен транс, когато тя оставаше напълно гола, желаеща, разпалена и страстна, когато показваше, че той е мъжът, когото много, много иска. Започна да я целува с малки, бързи, нежни целувки по гърдите. Лекичко, с връхчетата на зъбите си, едва-едва захапа зърното на едната ù гърда. Внимателно прокара връхчетата на зъбите си по него. Умееше да го прави, както тя харесва - знаеше как, знаеше, че трябва да е много нежен, но винаги я питаше дали иска. В по-млади години имаше дни, когато това не й беше приятно и тогава избягваше тези милувки.

- Моля те, малко и другата, още малко, още... Оох, колко хубаво го правиш, Стей... Стеййй...!
- Искаш ли да те погаля с устни и език там?
- Да, да, много, много...!
Стейн се плъзна леко надолу и, възхитен до полуда от нейното прекрасно цвете на женствеността, започна да го целува и гали. Знаеше, че тя наистина обича това. Беше се постарал още в началото на връзката им да разбере какво и как харесва. Вече бе напрегнат до крайност в своето желание, но и искаше, поне за няколко мига, да я заведе в градините на върховно блаженство....
- Не, не още, искам да останем още мъничко заедно един в друг - Мария наистина обожаваше миговете след изригването на екстаза - екстаз, който двамата бяха изживели преди минути, и, както всеки път, когато много се желаеха, ставаше неповторим за тях, - моля те, нека така...
- Аз също много искам още да сме заедно, миличка. Искам да усещам всичко твое, а понякога, знаеш ли, изпитвам желание да стана на молекули и да се разтворя сред твоите, една по една, да свържа всичко, което съм с всичко, което си!

Мария го загледа, целуна го продължително, пак го погледна, усмихна се и най-накрая се засмя дяволито, също както когато го свали. Защото истината е, че той си приказваше, че са се свалили, но в действителност, на младини, в лудите, луди години, тя си го избра (всъщност беше го избрала още като ученичка) и докато не го измъкна от лапите на другите хубави момичета не се остави. И вече цял живот почти, двамата бяха сигурни, че нейният избор е бил точен и наистина добър. Минути на щастие като днешните потвърждаваха това. Любовта, която даваха на децата и внуците си - също... Само Мария, от време на време, изпитваше някаква смътна, необяснима тревога, но бързо отхвърляше неясните мисли. Не ги споделяше с него - просто нямаше за какво. Сега пак стана така. Бързо прогони сянката и каза през смях:

- А, но преди часове пред телевизора май се захласваше по нещо по-съвременно като възраст и обем?
- Ха, това, знаеш много добре, не е вярно. Не ми харесват. Пък и не умеят.
Вече си бяха легнали едни до друг - тя на ръката му, използвайки я като възглавница, а той я галеше с другата, но много леко по нежната кожа на гърба.
- А ти откъде знаеш, че не умеят - скоро да не си пробвал? Е, и да си, няма да ми кажеш, нали си се знаем - беше заровила своята свободна ръка във все още буйната, но доста прошарена коса и я прокарваше нагоре-надолу - Стейн примираше за това.

Не си боядисваше косата, както правеха някои негови приятели. Казваше, че естественото е хубаво и че не иска да заприличва на боядисан червенокос педераст. Мария му се поскарваше за тези не много прилични приказки, особено когато ги изричаше пред внука преди време, когато беше по-малък.
- Откъде ли? Я си припомни какви бяхме и дали виждаш нещо такова сега. Вярно е, знам, че щом остарява всеки говори и се чувства така. Но съм сигурен, че наистина бяхме твърде различни. В доста тъпо време наистина, но лудо, като вино... Това време все ми изплува, харесвам си го... Помниш ли, разказвала си ми как си се явявала на изпит по хирургия при онзи - как беше - на когото сте казвали Гъзоцеп?
Мария прихна:
- А това си запомнил, то ако не беше прозвището, сигурно и случката щеше отдавна да се е изпарила от главата ти. Е, наистина си бях нахална до безобразие, дори нагла. Преписвах под носа му, докато той ме гледаше. Сега мой студент, ако ми скрои такъв номер, трудно ще види изпит.

- Но те е гледал защото си вдигала предния край на оная свръхкъса поличка, с която подлудяваше всички и която нищо не скриваше, защото беше идея за пола, за да гледаш пищовите, които са били залепени отдолу, нали? Ама, знаеш ли, сега се сещам - че ти си ми изневерявала, макар и с шоу - ние по това време вече бяхме женени, нали?
- Е, хайде сега, закъсняла ревност, ама само се правиш и наистина си запомнил всичко. Толкова години всичко това не ми беше идвало наум.
- И още помня аз - как си се наместила точно пред отпраната дъска на първата банка, та да може да вижда всичко, което показваш - и докато той гледа другото, хубавото, което щедро си излагала, се е правил, че не вижда как преписваш на поразия.
- Май, май така си беше - засмя се весело Мери - всички колежки при него го правеха, защото си беше заплес.

- Ами всички, само ти и ония двете, не по-малко шантавите ти приятелки - Дългата Златина с бедрата, дето продължаваха до плюс безкрайност и цицестото Кери - тя пък беше с много смахнато име, ама съм го забравил.
- Но бедрата на Златина и гърдите на Кремона-Ния не си забравил, нали. Ей, ти не си споменавал, да не си опитвал с някоя или и с двете, а? Одирам ти и сега кожата, ако разбера!
- Ти какво, в минало забравено време ли взе да правиш съчинения?
- Стей, ти май-нещо взе само мен да обсъждаш? Доколкото си спомням, твоите изцепки си бяха доста по-големи.
- А, изцепки... Аз си я карах по инерция малко, ама чак пък изцепки, че и големи.... То тогава една дълга коса да пуснеш - и трябваше да се криеш от тъпанарите-ченгета. Не че имаха и грам мозък и да ги подхлъзнем не беше особено предизвикателство - даже малко на спорт го удряхме - ама за по-интересни случки времето не ставаше. Не си ли спомняш, че и вас понякога ви подгонваха за късите полички, ама на началниците на тъпанарите им се гледаха хубави крака, та минавахте метър...
Мария се освободи лекичко от прегръдката му - обърна се по гръб и му даде възможност да я милва по корема - това му харесваше, на нея - също. Вече рядко изпълняваха маратоните от по-ранните години, но понякога се увличаха и пробваха. Всъщност днес им беше достатъчно. Само още не им се искаше да стават.

- Мери, усещаш ли, малко носталгия има в нашите приказки днес, но пък си спомнихме хубави неща.
- Няма значение. На мен ми е много хубаво.
- И на мен също.
- Помня как от малко затворен ученик, но заглеждащ всяка хубава кака, още в единайсети клас се превърна в един дълъг, чернокос синеок гларус, който мисли само за следващата бройка. Ех, как ще забравя изпълнението ти с петте полякини. Сега се сещам, че можех да го кръстя „Интермедии и вариации за плажен гларус и пет лесно даващи полякини".
- Мер, за какви полякини говориш, че и пет? Нещо си сънувала.
- Да, да! А като ги пресрещна по алеята към Градината с разтворени ръце и взе да ломотиш нещо, уж на полски. И след това им показа с ръкотворния си есперанто, че сте няколко мъже на масичките отвън в сладкарницата. И че ги каните да пийнат с вас... Ама и те изобщо не се дърпаха, май повече теб и онзи, вечния студент заглеждаха, ама и другите ти приятелчета се облажиха, нали?
- Мер, ти всичко си видяла, аз вече ги бях забравил, наистина, тези работи. Но едно си спомням - как ме водеше за носа, даже ме въртеше на пръста си и колко те обсаждах, докато достигнем до оная пейка.
Двамата се разсмяха весело и Стейн завърши:
- Как исках да ме върти това хубаво Мери - с късата поличка, което умираше да си показва хубавите, нови гащички - та по тях времена да си намериш „Триумф" и да не си го покажеш направо беше грях, доста силния черен грим през деня - нали тогава такъв беше модерен и онова изкусително завъртане на задничето, с което казваше: „Имате много здраве и пробвайте, да ви видя колко сте смели".
Пак се засмяха на спомените и Мери попита:
- Искаш ли вече да ставаме?
- Да, но има малко работа, която трябва да свършим, нали?
- А, разбира се - досети се веднага тя.

Беше си донесъл чашата с малко вино. Не забравяха никога любимите си малки ритуали, които толкова ги сближаваха. Първо пийна Стейн. След него Мери. Постояха още малко там - с наслада от красотата на деня, от взаимната радост, която си бяха дарили, от леката прохлада и спокойствие, идващи от настъпващата хубава юлска вечер.


Доцент Мария Филипова-Станева се стресна силно. Изпита отново лекото безпокойство от вчера. Бурен шум, но от единични ръкопляскания - като пистолетни изстрели, не много тактично студентско свиркане и едва-едва доловимо, но очевидно недоволно тропане с крака я върнаха. Явно, вече бе приключило дългото и напълно излишно юлско „събиране" на новия ректор, избран с много усилия и пазарлъци и само защото нито една от двете силни групи не можа да надцака другата. Обясняваше как ще станат най-великите в страната, но очевидно не беше задоволил очакванията на активната част от аудиторията за реална и бързо изпълняваща се програма. И вероятно отново не бе могъл да обясни как ще намери пари за всички тези „велики" идеи. Беше доста посредствен учен и не много добър преподавател, нито пък имаше административен опит. Дори не се бе постарал да разбере, или да потърси някого, който да му обясни как би могло да стане използването на пари по някоя от европейските програми. Нещо, което много други ректори успешно правеха. След години работа в Университета (по-рано Институт) всичко това вече съвсем слабо я интересуваше. Идваше по навик и задължение. Дисциплината от пансиона остана за цял живот.

Очакваше я много-много дълъг аутопсионен ден. Последният. Приседна със скалпела. В огромен калейдоскоп се завъртяха разкъсани цветни парцалчета от живота ù. Сграбчи я болезнена, мъчителна тъга. Видя натъжените им лица и изпита тяхната болка. Не, не, не, не... няма, не искаше да им причинява тази неизмерима болка! Въздъхна. Отлетя. Колегата ù от съдебна медицина, който трябваше да поеме нощната смяна, я намери след около два часа. Безнадеждно късно. Не разкри на семейството подробности. Бяха си говорили с Мария веднъж и тя бе подхвърлила, че ако се случи, не иска те да знаят детайлите.

Беше поседнал на масата. Чаша вино. Стръкче бял божур - цветът беше с почти напълно опадали листенца. Отпи дълга глътка. След това продължително държа чашата в ръка, почти без да помръдне.

Късният юлски следобед се разтапяше под сенките на черницата и цъфналите олеандри. Дивата детелина, като всеотдайна любовница, бавно помахваше с връхчета, готова да гали безспир дългите самотни нощни часове.

Всички случки, лица, прозвища, имена и места (без Мурфатлар и Румъния) са измислени.

© Spectrum
© Bezzhichen
© 2007