автор: sliver

От цяла вечност искам да напиша нещо за теб,
но думите са се скрили на топло, като котки,
мъркащи само при погалване.
Те добре знаят, че когато изтичат през пръстите ми,
се превръщат в жертвени агнета,
чиято кръв обагря белият лист.
Очакват изкупление.
Но като типични котки, те са любопитни.
Поне с носленце и мустачки да почувстват снега.
Да видят капещите ледени висулки.
И онзи повей на вятъра, който ги кара да потръпват.

Мина много време, откакто си отиде онази пролет.
От нея помня малко неща.
Очите ти.
Гласът ти.
И това, че и двамата сме рядка кръвна група.

Някъде във Вселената се е запечатила цялата нужна информация.
А съвсем по - близо, аз отпечатвам спомените си.
И всеки удар на сърцето ми изтласква онази кръв,
която тече и в твоите вени.
А когато един ден пак те срещна,
/защото това неминуемо ще се случи/
ще бръкна в неизказаното,
съвсем като изкусен фокусник,
и ще говоря, ще говоря, ще говоря...