автор: YOTOVAVA

Рано слънцето ранило,
станало да се умие.
Минзухарчета нашило
покрай грейнали иглики.

Тича, срича синевата
строфите на нова пролет.
С пух накичи необятът
почернелите тополи.

Стичат капчици в олука,
диплят в локвите брътвежи,
шумки листнали шушукат,
и пробуждат таралежи.

Ех, какво ми е небето –
в светлосиньо насинило
умълчаните тепета
и замисленото било!

Ръси златни песъчинки –
дар от Божии зеници.
Дрипят зимни паяжинки
приливи от звездни птици.

И да тръгнеш ли нататък,
дето слънцето извира.
Може пътят да е кратък.
Но от смърт не се умира.