Непробиваема е бронята на моята усмивка,
изкована с вещина от бяло злато –
с невидима ръка
и върху наковалня от сребристо,
по волята на устни от лъчисто синьо.
Дори и снежната виелица от старо лято
не успява да ме начумери,
проточила език със ледени чембери.
Развеяна снежинка топло ме прободе
с пориви от звънчев вятър.
Колкото усмивки тя ми взе по светло,
толкова обратно връщах нощем.
Стопеният отдушник на душата
е малък отвор и през него
топлийката на леденото време
сутрин се промушва,
наболява,
с рефрена ме събужда:
Гримасите са скучни ветрокрили –
безвъзвратно отлетели пеперуди.