автор: milyovelchev

ГОДЕЖ


Ще и́ каже: „Обичам те, както никога не съм обичал и както никога повече няма да обичам, но не мога да се оженя за теб.
Прости ми! Не знам как ще живея без теб, но не искам да те лъжа и да храниш празни надежди. Казват, че времето лекува. Не вярвам.”
Седи в широк, удобен фотьойл. Наредили са масите пред заведението, направо на площадката пред бистрото. Приятно е. Слънцето прежуря, фонтанът изхвърля блестящи струи вода към небето, гълъби се къпят и пърхат с крила.
Тя е дванадесет години по-голяма от него. Но е най-прекрасното нещо в живота му. Неописуемо красива, добра, умна… Съвършена! Обича я от цялото си сърце. Но как да и́ предложи брак?! Дванадесет години е по-голяма от него! Може да му бъде майка! След двайсет години ще бъде…
Купил е годежен пръстен, но след всички размисли и най-вече увещанията на майка му и баща му, е решил да не я лъже повече и да и́ каже, че не може да се ожени за нея.

Няма да му казва, че е знаела; че продавачката в бижутерския магазин и́ е приятелка. Ще се направи на изненадана. Много мисли. Той е прекрасен, най-хубавото нещо в живота и́! Сигурна е, че ще бъде грижовен баща, любящ съпруг... Но го вижда как се разкъсва от съмнения, върти се, лута се като слепец и не знае коя е вярната посока. А и тя самата... Ще му каже: „Обичам те, Слънчице, както никога не съм обичала и както никога повече няма да обичам, но те моля да изчакаме малко! Трябва да бъдем сигурни! В края на лятото ... ако все още ме обичаш...”

Вижда я на отсрещния тротоар. Усмихва се, маха му с ръка и се затичва към него. И той става и тръгва към нея. Колко е нескопосан! Кутийката с пръстена — малка, сребърна, превързана със синя копринена панделка — изпада от джоба му и се изтъркулва до кошчето за боклук, в края на тротоара.
А тя... Не вижда ли, че светофарът свети червено?! Не вижда ли колата, която връхлита?! Чува писъка на спирачки и глухия удар.

Струйка кръв се стича по любимото лице. Държи я в скута си, целува я, плаче…
Тя отваря очи, но не гледа към него, а някъде в небето, в клоните на цъфналите кестени:
— Обичам те!
— И аз те обичам, любов!
— Студено ми е!
Притиска я към гърдите си, обсипва я с целувки:
— Ето, дойдох да ти кажа… На колене стоя и те моля… Чуваш ли?
Главата и́ клюмва.
— Дойдох да ти кажа… Ето, виж!
Търси кутийката с пръстена в джоба на сакото, но се сеща, че тя е до кофата за боклук...
— Моля те, стани моя жена! Моля те ... купих ти пръстен... Обичам те!
Разбира, че е мъртва, но продължава да и́ говори:
— Върни се, любов! Върни се! Поне за миг… Не искам да живея без теб!

Защо слънцето прозира през косите и́?! И небето е над нея! Студено му е. Ръцете и́ го обгръщат. Образът и́ е леко размазан... Облакът се разсейва... Не тя — той лежи на паважа, а тя е над него и му говори:
— Не умирай, любов! Не затваряй очи! Не говори! Само ме гледай! Виждаш ли?! Разбираш ли колко много те обичам?
Чува вой на сирена.
— Не затваряй очи! Гледай ме! Давам ти моя живот. Не го искам без теб. Не искам да живея без теб!
Клепачите му тежат. Значи не тя, а той... Ще умре ли? Защо цветовете на кестените не са бели, а червени?! И листата са червени ... и небето...

Усеща устните и́ върху своите, после върху клепачите. Отваря очи. Стои до него и се усмихва. Грее от щастие. Поглежда нагоре — небето е синьо, листата — зелени, цветовете на кестена — големи, бели гроздове. Сънувал е! Заспал е, докато чакал!
— Беше задремал. Прощавай! Не се сдържах. Сънувал си нещо. По лицето ти се стичаха сълзи.
— Да, сънувах.
— Нещо лошо ли?
— ... Не, беше прекрасно! Сънувах, че сме мъж и жена. Че държим нашите две деца за ръце и вървим по алеята ... вървим през живота ...щастливи!
Една сълза се стича по лицето и́. Слага ръка върху неговата.
Той взема ръката и́, целува я и застава на едно коляно пред нея.
— Реших, моя любов, да те помоля... Ето, купих ти пръстен...
Търси го в единия джоб на сакото, после в другия... Не го намира. Ужасен поглежда към улицата и вижда малката сребърна кутийка, със синя копринена панделка, накрая на тротоара, до кошчето за боклук.