автор: Mariell_Desing

Съдбата като полудял нарвал
щурмува перфектната осанка
на скитницата ми душа,
дори луната влезе в кръвта ми изцяло.
Из поруганото небе се гмуркам,
докато не завалят от сърцето ми думи,
корени, шепоти.
Все някога и хоризонтът ще изчезне
и камъните ще ме разпознаят,
въздухът все повече ще се отдалечава
и тогава в моето тресавище
със сигурност ще легнеш.

Събудих се под айсберга на твоята липса
и в без(въз)душието на самотата си
се втурнах в спиралата към теб,
да поема първата си глътка въздух
в зеницата на твоите очи.
В този миг хоризонта, всички хоризонти
изпънаха гръбнаци като котки
и звездите със звън се изсипаха
в дъжда на споделените ухания...
И там, в обятията на първородния юли,
проходил сред солта на сълзите ти,
целунах предпазливо небето
и го помолих да запази вечността за нас.
Само за нас...