автор: argonyk

Без какво е омраза – до днеска – да зная,
неведнъж ли животът свирепо ме мачка!
Аз израснах далече на лукса от рая,
под крилото на мама – орлицата-квачка.

Не заплаках сърдито за нови одежди –
доизносвах палтата на своите братя,
но пък с топла фланела от вълнена прежда
и за мене – сирака – искреше елхата.

Нито ден не замръкна без хляб и без гозба
най-вдовишката къща във моето село.
Любовта на грижливо копаното лозе
стари бъчви в мазата ни бяха поели.

Грамофонът бе с глас на прегракнала врана
и по памет завърташе весели звуци.
Неразбраната липса в мехурчена пяна
се кълбеше в ръждивите стари улуци.

Днес по моите вени мил образ се стича –
две ръце под изпечена топла погача...
С бяла обич на вече пораснало птиче
за крилото на мама – орлицата – плача!