автор: ina_krein

Много много отдавна, когато животните говорели езика на хората, между две планини, скрито зад непристъпни гори, имало едно Опако село с чудодеен кладенец. Там всичко било различно и наобратно. Мързеливите човеци позволили други същества да превземат домовете им. Таласъмките, вместо да правят пакости, вършели домакинската работа и се разпореждали в къщите.
Селяните спели сладко през деня, а вечер лудо танцували. Затова не обичали пришълци и когато някой заблуден пристигал, всички с общи усилия го прогонвали.
Един ден между скалите се появил рунтав калпак на млад другоселец, който носел на гръб малка платнена торба. Лицето му било изтощено и бледо, дрехите изпокъсани. Ала очите му светели чисти като планински ручей.
Много път бил извървял, търсейки селото и прочутия кладенец неслучайно.
От известно време всяка вечер сънувал странно момиче. Косите му - с цвят на узрели кестени, а очите като пролетни листа. То молело за помощ и после изчезвало. Момъкът се събуждал и не можел нито да заспи до сутринта, нито място да си намери през деня. Не знаел къде да намери това чудно същество, нямал и понятие защо точно той е избран.
От една птица, която спасил, разбрал за кладенеца мъдрец, разкриващ тайни, и бил решен на всичко да разгадае загадката, която го мъчела.
Приближил първата къща и надникнал през отворения прозорец. Докато стопанката спяла, таласъмка с престилка месела тесто за баница, ала то залепвало по ръцете ú. Без да чака покана, протегнал ръка и посипал малко брашно на софрата. Чудното същество кимнало намусено, а чужденецът поздравил и попитал за кладенеца.
-Някой те е излъгал. Няма такъв в селото. – троснато отговорила тя и му обърнала гръб.
Човекът продължил нататък. В един двор таласъм се въртял като около дръвника угрижен, а стопанинът дремел под сянката. Момъкът прескочил плета, извадил клин от торбата и заедно със странния дървар за нула време нацепили дървата. Човекът пак попитал за това, което търсел, но получил същия отговор:
-Няма такова нещо в нашето село. – с половин уста го отпратил таласъмът.
Цял ден обикалял другоселецът къщите, помагал, докато стопаните спяли, но нито получавал благодарност, нито отговор на въпроса си.
Учуден и уморен, накрая седнал до чешмата на мегдана. Напълнил вода в шепи, но в тях се появил образът на сънуваното момиче. Птица на близкия клон изпищяла жадна и момъкът протегнал ръце към нея. Животинката пила дълго, а човекът галел перата ú. Преди да отлети, тя му прошепнала:
-Жълтата къща.
Младият човек оправил калпака си, метнал торбата на рамо и поел към края на селото. Последната къща била жълта, с много слънчеви цветя в градината. Таласъм се опитвал да запали огнището, но огънят не искал да се разгори. Лют дим се връщал към него и той отскачал недоволен. Пришълецът се приближил и разбрал веднага какъв е проблемът. Извадил от торбата мъничко мехче, започнал да го надува насреща и пламъкът весело заиграл.
Вратата била отворена и се виждало част от стаята. Надникнал в нея и занемял. Момичето от неговите сънища спяла в легло с бродирани възглавници. Понеже вече бил разбрал, че това село е опако, скрил се до вратата и зачакал.
Щом мракът прегърнал небето и звездите се разположили като принцеси върху боровете, чудна мелодия затанцувала по улиците на селото.
Стопаните на жълтата къща се събудили и веднага започнали да пеят и подскачат. Взели сготвеното от таласъмите и тръгнали към мегдана. Поел и момъкът след тях. Пред чешмата всички направили обща софра и настанало бурно веселие.
Момичето единствено не танцувало, а ронело сълзи бисери. Те попивали в косите му, от които момъкът не можел да откъсне поглед. Приближил се тихо към него и го запитал:
- Как се казваш?
-Арад – отговорила тя и го познала. – Ти си човекът от моите сънища.
Стиснала ръката му и го побутнала към сянката на чешмата, да не ги видят.
-А ти кой си?
-Стоян –прошушнал той и продължил.- Защо в селото таласъмите работят, а хората мързелуват? – попитал учудено. – И защо всяка нощ насън ме молиш за помощ?
Девойката с глух глас разказала как преди години стар таласъм с кавал дошъл в къщата им от гората. Баща ú с хитрост го накарал да работи. Като видели това, и другите селяни направили същото. Мъдрецът от кладенеца ги предупредил, че е много опасно, но не го послушали. Постепенно таласъмите превзели селото. Най-старият от тях свирел с чудния инструмент и мелодията приспивала хората след първи петли, та чак до залез слънце.
-На теб не ти ли харесва да мързелуваш като другите? – поинтересувал се младежът.
-Бях малка, но помня топлите лъчи на слънцето – отговорило то. - Искам пак да се върне нормалното село, а таласъмите да си отидат в гората. Мечтая да садя цветя и да ги поливам сутрин, да опека сама баница, а не да ям сготвено от таласъмите, пълно с магии. Мъдрецът предрече, че пришълец ще ни спаси. Чакам толкова години вече.
-Къде е той? – полюбопитствал момъкът.
-Бях дете, когато ходехме с татко при него и не помня добре. Знам само, че бе в дънера на една елха, но коя и къде?
-Аз зная - тихо прошепнала птицата, на която момъкът дал да пие вода. – Следвайте ме.
Скоро младите се озовали в дълбока гора, до висока елха и водачката им отлетяла. Двамата се навели към земята и видели в дънера отбясък на вода.
-Мъдрецо... – започнал момъкът, но глас от водата го прекъснал.
-Знам защо сте тук. Ще ви помогна. Ала трябва да направите три неща – да намотаете няколко кълба изпредена вълна, да натрошите вълшебния кавал на стария таласъм и да подмамите съществата в гората, като ги излъжете, че ще ги заведете на сватба. Ще ги доведете при мен, ще пуснете кълбетата с прежда, те ще се втурнат да ги намотават, в това време ти ще засвириш с кавала, даден от мен, и те ще заспят дълбоко. После ще хвърлиш инструмента във водата.
-Какво ще искаш в замяна?- попитал разтревожено момъкът.
-Да се ожениш за момичето до теб и да останеш в селото. – отговорил мъдрецът. – Хората се отучиха да работят, забравиха как се коси и вършее. Ще трябва да ги научиш отново.
-Ще го направя – обещал момъкът и птицата се появила пак, за да ги върне в селото.
Щом пропели първи петли, старият таласъм засвирил вълшебната мелодия и всички хора се отправили към леглата си. Момъкът го проследил безшумно, видял къде скрива кавала и останал свит до плета. Щом слънцето изгряло, промъкнал се тихо и взел вълшебният инструмент. Напуснал селото и го натрошил с камък в гората. После се върнал и откраднал от няколко къщи кълбета изпредена вълна. Седнал до чешмата и зачакал.
Стъмнило се, а над селото царяла тишина. Таласъмите се щурали напред-назад, търсейки изгубения кавал. Тогава момъкът засвирил с онзи, който му бил дал мъдрецът. Птицата кацнала на един клон до чешмата и закрещяла:
-Сватба в гората, сватба в гората! Всички са канени на сватба.
Таласъмите се спогледали, хората наизлезли и затанцували, а момъкът лека-полека започнал да ги води към планината. И човеците, и таласъмите го следвали като залепени. Птицата ги водела право към мъдреца и кладенеца. Шом стигнали, другоселецът пуснал кълбетата между дърветата, а таласъмите хукнали да ги гонят. Тогава хвърлил с всичка сила кавалът в дълбоката вода на кладенеца.
Хората започнали да се питат какво правят в гората посред нощ. После съгледали спящите таласъми и започнали да си спомнят.
-Благодарим ти, момко – благославяли го те.
-Благодарете на мъдреца в кладенеца - скромно отговорил той. – И се прибирайте по домовете си, че скоро ще просветлее и трябва да започнете работа.
-Ама ние нищо не помним – заоправдавали се те.
-Нищо, всичко ще ви покажа – успокоил ги Стоян и ги повел обратно към къщите им.
На сутринта селото се изпълнило със смях и човешки говор. Момичето отишло на чешмата и поканило момъка на гости в дома си.
-Татко те моли да му покажеш как да засее – проговорило то и се усмихнало свенливо.
-Ще му покажа, Радо – обещал той. – Но само ако ми станеш жена.
Скоро селото станало пак каквото било някога. Само името му останало като спомен от времето, когато таласъмите били господари в него заради хорския мързел.
А Стоян и Рада? Живели дълго и щастливо, често ходели на гости в гората при мъдреца в кладенеца и се вслушвали в неговите съвети.