автор: Albatros

Нали съм си стар варненски сархош,
така ми почват варненските нощи –
надявам панталоните си клош,
върху които псето ми се пощи,
навличам си пуловер – резеда,
и – подпетил обущата си „Gucci”,
поемам – леко трезвен, през града,
и чакам звезден миг да ми се случи,
например – да те видя? – как реди
косите ти прекрасният ти гребен,
преминала за мен през три води! –
под спалнята ти да съм непотребен,
да почват мръсни танци до зори
три псета край казаните с боклука,
а травеститът с дрипава перука
пак да брадяса – някъде към три,
а аз от автомата за кафе
да цръкна чаша чай и за ченгето,
нали и то е варненско ефѐ? –
което с мене зъзне край морето,
излизат от крайградския гараж
раздрънканите градски автобуси
и в техните замръзнали търбуси
пак ще летим към някой нов мираж,
и вестника постилам – за разкош,
че пейките ми вече са студени...
Това е, всъщност, варненската нощ,
в която пак те нямаше до мене.