автор: yoro

Той не знае това и не спира-
безвъзвратно потъва във мрака,
все по-тънко сърцето пулсира,
нещо спира да иска, да чака.

Не разбра, че ледът във душата
е погълнал отдавна пожара,
с мисли вае гравюра позната
за надежда, а всъщност-забрава.

През очите мъгла се процежда
и разкалва пътеките прашни.
Само спомени днес го отвеждат
до морета от съхнещи жажди.

Той не знае, че всеки маршрут
е поредно завъртане в кръг,
всеки смисъл ухае на студ
и пречупва (а)ритмичния дъх.

Не усеща, че всяка печал
е отвесно пропадане в здрача,
всеки порив е сринал се храм,
в който ангели кърваво плачат.

Той не знае това и чертае
лабиринт през пулсираща рана.
Всяко ново начало и край е.
Той не знае, че вече го няма.