Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 443
ХуЛитери: 1
Всичко: 444

Онлайн сега:
:: pavlinag

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКонсервна фабрика
раздел: Разкази
автор: azz

Отнякъде влизаше въздух. Уж беше затворил плътно прозорците, беше заковал греди от външната им страна, върху плътно захлупените капаци. Очите на къщата бяха склопени, сетивата и претъпени, устата запушена. Черният комин вече не изпускаше нищо, а само стърчеше като оглозган кокал. Всичко беше отдавна подготвено за консервирането, дано само тоя въздух не се просмучеше в ревниво пазения вакуум... Така добре беше затулено
всичко, че ако някой коминочистач решеше да го върне към съществуването му, щеше да се загуби сред наслоената на люспи и пластове учуденост, която се кълбеше през порите на живота му.
Да... Как всяко нещо успяваше да го учуди. Чудна работа беше, че точно Ангелия се беше влюбила в него. Той толкова време се мъчеше да и намигне, да повдигне вежди, да мърда с уши като я видеше, та дано го забележи и- нищо. А хубави му бяха ушите- големи, месести, с продълговати миди и мека част като красиво залепена на тетрадката дъвка. Ангелия обаче хич и не ги поглеждаше. И изведнъж, хоп се блъсна в него и... Чудна работа. Още по- чудно му беше как беше успяло това голямо бебе, Тошко, синът им, да се побере в коремчето на Ангелия, дето беше като външно джобче на елече. Побра се, обаче, че и излезе даже... Вярно, че.. Ама не можеше да го мрази. Не беше виновно то. То Ангелия колко човек беше?! Пък бебето голямо. Ееех... Чудна, чудна работа. Първо му се беше ядосал на Тошко. Понеже не само дето прати майка си на оня свят, ами и него направи мама. Пък как се къпе бебе, я? Че и да пита нямаше кого. Щото и неговата майка си беше отишла още кои години. Пък баща му не отбираше от тия тънки работи. То тогава де, дето взе да идва оная, комшийката, уж да помага, пък то.. Абе чудна работа. Ама нейсе. Не му е до нея сега. За нея още не е решил дали да има балон.
Научи се да го къпе Тошко, да го повива, да го пере даже. Пък и добре се разбираха като отрасна. Като мъж с мъж. Как му идеше отръки всичко. Даа. Брей, като разбра това дете, че не му е майка комшийката! Та като взе да разпитва, да тропа с крак, да вика! Ама как да му каже, че той я е затрил, ако му каже, че при раждане се е гътнала, е все едно да му каже, ами сине, ти я уби майка си. Не можеше. Мълчеше. Като пън, като риба, като на майка му любимото килимче мълчеше. „Коя е, бе тате, майка ми? Къде е, бе, къде е?? Ти ли си я натирил, а? Къде ми майката, бе? Аз копеле от непозната майка ли съм, бе, а?” Не се и усети даже, че то това не може.. „Тя сигурно е избягала от теб и не ще да те види, налудничав дъртак такъв. Само се пулиш насреща и си вреш носа навсякъде. Да подушел душата на нещото. Аман от твойте глупости. Затова те е зарязала. Кажи ми къде е, бе, кажи ми!!” Обаче не му каза, не можеше. Трясна вратата тоя Тодор и повече ни се чу, ни си виде... Накрая само каза, че щял да я намери. Ще я намери... В някой друг живот. А защо така се ядоса на комшийката? Тя, жената от кога се беше махнала от живота им. Не си спомняше как точно беше разбрал, че не му е тя майка. Ами да! Кремав цвят ще е неговият балон, светъл, непокварен... А и много хубав боб правеше Тошко, как ще побере всичко в едно този цвят- и на душата, и на стомаха хубостите!
Само тоя въздух, дето влизаше. Щеше да разреди концентрацията, съотношението щеше да наруши. Интересно как влизаше. Нямаше нужда от проветрение животът му. Не му бяха мухлясали спомените, нито на нафталин миришеха. То нали и затова реши да ги консервира. Консервена фабрика за спомени! Красота! Великолепие! Уникум!
Такъв бил, онакъв бил. Загубен бил, отвеян бил. Ана... фронист. Тц. Ана... хирст. Не, не. И антихрист не е. Как беше оная думичка, дето му я рече синът му? Ееей, учено момче какви думи знае само! Ана...хронист. Анахронист! Ще рече- сбъркан бил. Объркал си времето. Много му знае главата хулиганска кой за кое време е! Това да не ти е да вземеш един тебешир и да теглиш една линия от тук до там. Пък после да правиш чертички по нея, туй ново време, туй старо, туй твойто, туй мойто. Трябваше да му каже тогава- слушай какво, бе, калпазанин, от мен да знаеш, че е обръч времето. Като на бъчва- даже не е един обръч, а всичките обръчи, дето държат бъчвата цяла, ете това е времето! Единият обръч съм аз, другият – ти, майка ти- моето време, твоето и така става цялото. Аз съм най големият обръч, в средата, другите са около мен. А бъчвата ми е живота! А пък вътре в бъчвата е това, дето ще го консервирам сега. Спомените ми, мислите ми, чувствата. Чуденките, радостите, сълзите, абе- душата ми. Дето лангърка вътре в живота, а дъбовите му стени и дават един такъв опушен, тежък, вкусен аромат. Мммм. Как да не я консервира човек! Ама не му го каза, че то знаеше ли какво да му каже... Само стоеше, а погледът му беше забит в пода като карфица в игленик. А кракът му рисуваше обръчи. Не на бъчвата- живот, а на времето. Анахронист бил, ама ха!
Да, балоните! Ей, голямо чудо щеше да стане! Всички за него щяха да говорят- „прясно консервирани същности от фабриката на Фимата”. Автентичен аромат! Обаче това течение... Ама нямаше да му се даде. Щеше да му се обърне някак гърбом, балоните щеше да ги пълни ей тъй, малко на верев, та да не му развалят концентрацията. Нали уж бил вятърничав, на един вятър ли ще се даде! Ще го надхитри и него. Само да не му разредеше душичката, есенцията. Тая къща пазеше всички дишания, миризми, трепканията на въздуха от всички думи, дето всичките живели тука бяха оставили. И всеки ги беше оставил най- нагъсто на определено място.
Всеки си имаше някъде място, където заставаше винаги в най- важните си мигове. Ангелия все я теглеше към вратата, сигурно понеже първа щеше да си иде. Синът му към южния край на къщата. Ами той си беше гореща кръв, палеше се лесно, кипеше все около него. Баща му, наопаки, към западния край го теглеше. И той си отиде ей тъй, като слънцето зад язовира, гаснеше бавно и залязваше дълго... Комшийката си нямаше място. Тя тъй и не успя да подуши породата му. Не усети дъха на душата му. Май все към прозорците заставаше- душно й беше явно дъхавото дишане на бъчвата, дето отлежаваха чувства и страсти. Не че беше бъчва къщата му, ама така си я представяше. И така като пълнеше балоните, все едно че пълнеше бутилки вино.
Страшна работа беше намислил, чудна работа. Всички щяха да ахнат, да се редят един след друг да купуват от неговите консерви. Ами да, що народ има дето нищо не е разбрал от живота си. Като ги питаш, най- много да се сетят какво са яли вчера. То и без това половината само това ги интересува, я, какво ще турят на масата. Като че ли имаше някакво значение като се изпариш накрая. Ама не ги разбираха те тия работи, пък на него и не му се обясняваше. Затова беше решил да си продава въздуха от къщата, който пазеше вси-чко! И най- слабото дъхване се беше наслоило по стените, по тавана. И той, Серафим, знаеше как да го извлече от там и да го затвори. В балоните. На всеки различен цвят балон щеше да сложи, така че най- добре да пасне на неговия си концентрат. На Ангелия балонът щеше да е розов! Защото така и не успя да се разочарова от нея, пък и тя не успя от него да се разочарова. И все го мислеше не за вятърничав, а за нежен. Обгръщаш ме като галещ полъх, казваше. Ееех, как хубаво се гушваше в него. И той и рошеше косата като бриза от язовира. Ей тъй, бавно и на всички страни. После се смееха и той и казваше Ян Бибиян, щото такава рошава точно на него приличаше. Хубава си беше Ангелия, така не можа да я разлюби. Сламената коса, тънка и пухкава като перушината на фазана от картината над леглото. Обаче тая на гърдите, по- светлата. А очите й бяха като локвички в пясъка, хем едни такива жълтеникави, хем синкави, хем отразяваха слънчевите зайчета. Така и не измисли какъв цвят точно бяха... Да, розов балон за нея, обаче от онова по- тъмното розово. Дето все едно има мастилено в него. Цикламеното. Защото много му беше тъжно, че толкова рано си отиде. Беше му тъмно едно на душата, та затова...
На сина му вече беше ясно, бобен цвят. Обаче по- добре ще е да е на сготвен боб, на яхния с по- тъмни зърна. Тъмно кремаво. Че го беше заболяло много като си тръгна така. И как трясна вратата.. Да, хем и като на майка му косите. Нищо, че на Тошко косата беше кестенява. Къса и твърда. Като кирпичен покрив.
Баща му. Баща му толкова дълго залязваше от тая пуста болест, че май пурпурно най- щеше да му отива. Пък и някак весело е пурпурното, доволен един такъв цвят, точно както беше доволен баща му като усети, че му е дошло най- сетне време. Отървах се, рече и се усмихна. Като се напълнеше пурпурния балон с неговия концентрат, с въздушността на неговата душа щеше да стане искрящ, прозирен... Чуден! Също като баща му, чудо- човек бе той. Около него беше все проветриво, прозорците отворени, все на маса, широко ухилен, с чаша в ръка. Душа даваха всичките му приятели за него. И той за тях. Нали и неговата жена без време си бе отишла, та я заместваше с шумните компании. Е, за Серафим не му оставаше много време, ама той и не го търсеше. Най му беше хубаво да гледа и да слуша отстрани. Като тапа на бутилка беше той, хем течността го напояваше, хем той не и даваше да изветрее.
И на комшийката ще даде балон, все пак и тя е поила въздуха около му. А и тя като въздуха така и не стана плътна. Все си остана прозирна някак си. Не можа да си заеме мястото, да си натежи на него. Светло син ли да е или зелен- защото мисълта за нея не извикваше никакви чувства. Само спокойствие. Синьозелен! Спокойствие и прохлада.
Ей сега като напълни балоните на всеки от мястото и ще излезе да ги продава. Цена не беше измислил още, но тя щеше сама да си дойде. Пък и можеше да ги дава колкото толкова. Всеки колкото дадеше, толкова. Да! Точно така! Защото не за пари я правеше тази консервена фабрика, а за тръпката. За удивлението на другите. То беше като да си напишеш името с въздух върху облаците и после да направиш снимка. Ей затова го правеше. Чувстваше се като билка в буре с вино. Като канелката на бурето. Само трябваше да се дръпне и да потече съдържанието. В балоните.
- Серафимеее! Серафимееее! Тука ли си, бе? Цялата къща залостена, трети път връщам писмо от Тодор! Тука ли си или на друг свят, бе човек?!
Това ли било течението?! От Тодор писмо, от сина му. Да отвори ли сега, ами ако замине целия му живот на вятъра?


Публикувано от hixxtam на 12.11.2016 @ 16:32:03 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   azz

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

18.06.2021 год. / 06:51:07 часа

добави твой текст
"Консервна фабрика" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Консервна фабрика
от zebaitel на 14.11.2016 @ 07:40:05
(Профил | Изпрати бележка)
хубава идея - консервна фабрика за спомени!

и никакъв полъх от настоящето, че ще повреди пълните със сгъстени спомени балони!

браво, Дилянка!