автор: svdonchev

Той беше едър старец с червени бузи и гъста, снежнобяла коса. приеха го в белодробното отделение следобед. Тръгна по средата на коридора с кални обувки и вълнен елек, който силно миришеше на нафталин. Зад гърба му притичваше същата като него червендалеста старица, която едвам смогваше да следва широката му крачка, с платнените торби в ръцете.
Настаниха го в стая до тоалетните и вътре започна суетня. Работех като поддръжка в болницата и в това време сменях контакт в сестринската стая. По- късно преминах покрай стаята му и ги загледах. Той бе легнал напреки на леглото със скръстени пред очите плетени чорапи, тя белеше ябълка на стол до леглото и му подаваше наготово резени забодени на върха на ножа.
Още на следващия ден се разчу, че посягал на санитарките. Закачал с непристойни думи и сестрите, та се бе наложило да се оплачат на лекуващия лекар. Никой от другите лежащи не разбра откъде се бе появил този старец и от какво боледува. Той не споделяше каква нужда го е довела тук, не се оплакваше и не се интересуваше от болежките на другите, както правеха новопостъпилите. Скоро обаче всички започнаха да различават смеха му. Едно тъничко „ хи-хи-хи-хи-хи“ след което винаги започваше да кашля. Появи се и недоволство от него. Сестри и санитарки се разминаваха в негодувание пред неговата стая. „ Онзи от трето легло опипал Анка, санитарката“ или „ Номер три храни гълъбите по перваза и всичко е в трохи“ или „ Оня дивак от трето легло след ядене нарочно качва таблата върху телевизора, та да слагам стол да я стигна“. Аз се запознах с него в кафенето пред болницата и го харесах. Чист старец, подреден във всяко движение, прилежно избръснат, със зъби, които бе успял да опази бели и равни до тази си възраст. Не крия, че започнах да се радвам, когато го видех сутрин облегнат на кафемашината в коридора на отделението, с обувки, които така и не си правеше труд да изчисти от калта. Привикваше ме отдалеч с вдигната ръка и чаша кафе в другата. Изчакваше ме да отпия първата глътка и започваше да ме разпитва кои санитарки са на смяна днес, коя е чистачката със смешната фиба, която нарочно се застоявала в неговата стая, семейни ли са наистина всичките сестри?
После лекарите се събраха в началото на коридора. Започваше визитацията.
- Виж ги...как умуват...приличат на бели чапли отдалеч...хеле пък тоя с тънките крака, вкарал ръцете в джобовете на мантата и с тая остра глава...жива чапла!- каза старецът и посочи лекарите с кимване.
- Това е завеждащият на отделението!- му отвърнах тихо, а той ги загледа с още по- голямо любопитство.
По-късно ми сподели, че по рождение е запален ловец. Наследил страстта още в майчиния корем от баща си, а той от неговия баща, човекът, който някога е държал първенството за застреляни вълци в тяхната околои.. Разказа за кучето си, вироглав птичар, за пушката, която още като дете намирал над гардероба, за родните си места, богати на всякакъв дивеч. Жизнен и пълен с енергия, той с лекота се ровеше из паметта си и редеше пред мен истории. Освен ловните, той с любов и умиление се връщаше и при другите, онези спомени, които бяха свързани с жени.
- Затуй понякога без да го планувам...оприличавам хорските лица с животински, с птичи например...истина ти казвам....ето, например...внука прилича на пъдпъдък, жената като се изплаши или й мине лоша мисъл през главата прилича на сова, а брата, брата ако го видиш е жив корморан!
По обяд, по време на моята обедна почивка го намирах отново в кафенето. Винаги сядаше до прозореца за да гледа преминаващите жени. Гледаше ги с внимание, но деликатно и с уважение, като истински познавач. Още щом седнех срещу него, подхващаше да говори тихо за някоя забързана, винаги с кротки думи и без да посочва с глава или ръка:
- Тая бърза да отиде при мъж...бърза, бърза със ситни крачици и се подсмихва...при някой близък болен, на свиждане е била...кажи де, редно ли е да си тръгваш от болница и да ти е смешно, а....ама на нея й е все едно за болните, щото мъж я чака някъде!
Засмивах се и поглеждах скришом зад прозореца. Ниска жена с равен бретон и пухкава жилетка отнесена в мисли наистина бързаше със ситни крачки за някъде, без да поглежда встрани. Той отпиваше чай и задържаше ръцете си около високата чаша за да ги топли.
- Виж тази пред павилиона за вестници...да знаеш, колкото е крива, толкова ще е удобна!
Поглеждах с интерес нататък. Висока жена с изхабена руса коса, черна в корените и с късо палтенце. Наистина имаше несъразмерен ханш и странно кривеше краката си, обути в лачени обувки.
Такъв бе стареца и минутите с него преминаваха бързо. Сутрин ме чакаше с бежов пуловер и рошава от спането коса, изправен като мечка до кафемашината с подпетени обувки и с моето кафе в ръка. Лекарите се събираха за визитация с ръце зад гърба, а той ме подканяше:
- Гълтай....гълтай, че белите чапли идват!
Веднъж го попитах съвсем без причина:
- А ти стрелял ли си някога по бяла чапла?
Погледна ме с укор, както се поглежда към малко дете, което нарочно задава глупави въпроси:
- Как ще стрелям по бяла чапла, че то е забранено... те са една на хиляда....че и да не беше...мойта пушка не може да стреля срещу бели птици....бяла перушина е това...бялото е цвета на хубавото, на чистото де...така да речем....бяла е мантата на доктора, бяла е престилката на готвача, бяла е роклята на булката...то тва за булката не е баш тъй, ама карай!- лицето му омекваше съвсем, смееше се „ Хи-хи-хи-хи-хи“и веднага след това започваше кашлицата, суха, тънка, равномерна и от нея дробовете му свиреха. Сякаш някаква малка машинка се изключваше в гърдите му, забавяше ход и хъркаше преди да спре съвсем.
Поразпитах сестрите за него, защо е постъпил в отделението, от какво се оплаква, оздравява ли вече. Те ме поглеждаха строго, не е работа на поддръжката да разпитва и бързаха с папки под мищница по мокрия коридор. Аз обаче вече бях подочул как тихичко шепнат помежду си за него:
- Не му е чиста работата на стареца!
Той не приемаше престоя си в болницата насериозно. Още след визитация намяташе елек и тръгваше. Захващаше запознанства с болни в отделението, сновеше из другите етажи и разглеждаше сякаш е попаднал в музей. Слизаше долу, заставаше като портиер точно пред входа на болницата, оглеждаше хората наред, а те го заобикаляха с недоволство. После сядаше на маса до прозореца в кафенето, пиеше чая си с часове, заглеждаше жените и нехаеше, че горе в отделението някоя сестра го търси за изследвания или за рентгенова снимка. В редките моменти, в които изоставяше шегите и се превръщаше в сериозен старец ми споделяше:
- Не съм пренаредил керемидите, а покрива тече от пролетта....Една камара дърва имам за цепене...зелето още не съм наложил, сума работа ме чака, а съм се разлегнал тука!
- Какво ти има?- го попитах предпазливо, а той се изсмя с пренебрежение:
- Какво ми има ли...ще се смееш като ти кажа..плешката ме боли, ей тука..отзад!
Новините тук, в отделението наистина се разнасяха бързо и аз подочух, че дъщерята на стареца се появила за първи път откакто е постъпил. Видели я да влиза в стаята на лекарите, едра и тромава като баща си, но сдържана и почтителна. Санитарките ми казаха, че същия следобед, притеснена и запъхтяна, с увиснал от бързането шал и пазарска чанта в ръка, към лекарите се запътила и жена му, червендалестата старица.
Следващата сутрин не го видях до кафемашината. От другите болни в стаята му разбрах, че го бяха повикали за ранни изследвания. Преди обяда го срещнах в коридора. Носеше голям кашон върху рамото, а една от лекарките вървеше със стройна крачка до него. Явно старецът помагаше. Изчаках да го остави в нейния кабинет и го закачих с усмивка при излизането:
- Високо си се прицелил!
- Ха...че то може ли човек да знае откъде ще изскочи заек?- отвърна с дяволита, бяла усмивка. После допълни сериозно:
- Не..не е това...помагам, когато се открие чалъм!
След това съвсем ненавреме подхвана да ми разказва случка по средата на болничния коридор:
- Една сутрин излязох рано с пушката на лов...чудно време без грам облаче и хубавото слънце ми напичаше душичката...кучето се щуркаше като подивяло напосоки....газеше из полето като въртоглаво, не мина време и вдигна няколко диви гълъба иззад храстите...вдигнах пушката...„ бум“ сякаш мернах как един гълъб се превъртя и тупна, другите припляскаха и отлетяха...кучето ги заряза и подгони друга миризма...скочи над тесния канал за напояване и се залута към храстите...тръгнах с бърза крачка след него...вдигна яребица, стрелях на шега, както си бях запъхтян и не уцелих...кучето спря с вдигнат крака, погледна ме, подуши въздуха и хукна с лай през полето към горичката наблизо...аз си спомниха за гълъба и се върнах да го търся....намерих го на едно голо място между дърветата едър гълъб, пъстър....въртеше се като пумпал с едно прекършено крило и тикаше сам себе си с едно тънко краче в кръг...до него друг гълъб подскачаше, доближаваше го, дърпаше се, пак се стрелкаше да го приближи, искаше да му помогне, ама не се решаваше....видя ме, литна до най- близък клон и продължи да подскача смело, даже и готов да ми налети на мен....и други случай с птици съм имал....гъска или патицата падне от съчмите, а някоя друга, оттървала се, ще направи широк кръг и ще се върне...вярно прелита далеч от пушката ми, ама не се отказва...не знам какво е....от чисто любопитство ли се връща, от пилешка глупост ли....нещо да помогне ли иска...знае ли го човек птичия мозък....ама до птица си е...ето, фазан няма да се върне например, глухар да не говорим!
Преминаха двама лекари увлечени в разговор. Старецът кимна към тях с усмивка:
- А за бялата чапла да не говорим...крачи и нехае, все едно реката е нейна!
В края на смяната си срещнах Тинка, чистачката. Рано овдовяла, тя си нямаше мъжка ръка у дома и аз понякога я спасявах с дребни ремонти по домакинството. В замяна на това, с чиста благодарност, тя ми шептеше какво е чула из отделението. Дръпна ме за лакътя сериозна и потайна. По- рано през деня, докато чистила вътрешната стая в кабинета на завеждащия, без да иска ги чула да си говорят със заместника. Заети в разговор между кълбата цигарен дим, те изобщо не разбрали, че Тинка е наблизо.
- Какво е положението с едрата жена с кистата?- попитал завеждащия.
- Мъжът й едва го подканих и донесе парите още следобеда... да се почерпим каза, както е редно!- отвърнал заместникът.
- Студента от тринадесета стая?
- Дробът се разгръща нормално....от неговото семейство имаш ваучер..почивка за двама в хубав, планински хотел....за здраве, каза бащата!
- А старецът... от трето легло?
- Голямо затъмнение в дясната половина на белия дроб...не се повлиява от антибиотиците....намекнах на дъщерята, доскоро била безработна, каза....на неговата бабичка и го казах право в очите...пари ще трябват, за да продължим лечението...направи се, че не ме разбира...донесе домашна вишновка в пластмасово шише и шоколадови бонбони...диабет ще хванем от тия бонбони, че и децата не им се радват вече!
Завеждащия прозвучал така, сякаш вече е загубил търпение:
- Да полежи още ден-два и си го изпращай у дома!
Тинка се забърза нанякъде. Аз пристъпих до прозореца. Долу под сумрака на току-що запалените улични лампи, течеше живот. Утре сутрин ще трябва някак да погледна стареца в очите, докато ми подава кафето. За щастие това ще бъде кратък миг, защото той бързо ще ме подкани:
- Гълтай бързо...гълтай, че белите чапли идват!

К Р А Й