автор: dubongo

Двете вехти Вермони фъфлят със сетните сили на издуханите си говорители. Толкова, колкото да надвият над глъчката по масите и даже да разлюшкат над главите на оркестъра мърлявия и оплют от мухи лозунг: "35 години Обществено хранене- 35 години качество!".
Дъговата стена зад оркестрината носи следи от червена боя, избила по мазилката навярно от срам заради наглото самохвалство на лозунга. Този срам с годините е избледнял и преминал в нещо като свян с отенък на пембяна умора. Четиримата музиканти от оркестър "Люляците" са олющени и захабени като инструментите си, но се опитват да излъчват веселяшки вид, което става все по-трудно със всяка следваща песен. Поръчаните от доволни клиенти ракии се трупат на самотната музикантска маса и бавно превземат бялата й покривка със застрашително числено превъзходство.
Тази вечер ракиите са повече от всякога, защото весело празнува сплотеният трудов колектив на ямболското ТПК "Напредък"- група ударници , наградени да посетят Пловдивския панаир. Посещението на панаира е направено и сега е ред на банкета, щото всички знаят, че екскурзия без банкет е като кафе без цигара и обратно.
Двадесетимата ямболски труженици са настанени целокупно на дълга маса в градината на ресторант "Република" с пряка видимост към оркестъра. Музикантите геройски, със смела глътка поемат първите четири- пет залпа от канонадата алкохолни дарове, пратени от ямболските гости. Всяка следваща песен е поздрав за колектива на ТПК "Напредък", отначало групов, а после поименен. "Люляците" придобиват все по- люляков вид и песните им леко и постепенно започват да се провлачват.
Тече вече трета серия . Минала е първата инструментална част, където безпощадно са измъчени Енио Мориконе, Сантана, Глен Милър и група изстрадали съветски композитори. Източила се е и втора част, в която всички задължителни парчета от италианската естрада са превъртени заедно със задължителните български шлагери с женски имена- разните му там Мариани, Силвии , сбогоммарии и обезателните милиони альiх роз. След всяка пауза броят на погълнатите музикантски ракии нараства, но прииждат все нови и нови , пратени от ямболските труженици питиета и както е казал поетът числото почва да надвива възторга.
"Люляците" вече четвърт век са на сцената , но такова нещо дори обръгналите им музикантски очи не са виждали. Ямболии са назначили нарочен контрольор, който следи стриктно музикантите да си изпиват алкохолните дарения. Задължително! Откази не се приемат.
Трета част, под влиянието на усвоения алкохол, придобива носталгично сантиментален характер, който избива в стари градски песни. За пети пореден път певецът отлага почивката при вида на нарастващия алкохолен арсенал върху музикантската маса.
"Женииии има много красиви по света..."-подхваща оркестърът и тук певецът вкарва такова козе вибрато, че докарва вече пияните труженици до възторг. Хората от Ямбол вече са много напред с материала и повечето са се докарали до трудно подвижно състояние, но фазата е такава, че желанието за танц е неудържимо.
На дансинга почват несигурно да се клатушкат няколко двойки.
В съседство, под съпровода на блеещото "...Всяка жена сърцеййй , която има... " на ямболската маса се разиграва няма сцена.
Забил лице в салата "Снежанка" ударник е стреснат от побутването на своя колега отдясно. Човекът- грубоват невзрачник около петдесетте, избърсва салатата от носа си и поглежда въпросително. Дясноседящият - олисяващ хлъзгав индивид в кафяв костюм първо сочи към лявонаклонената си колежка, която явно е и другарка в живота на салатения тип, а след това кимва с глава към дансинга. Иска разрешение, един вид. Съпругът щедро махва с ръка към благоверната- танцувай , там начи, щом колегата иска и забива отново глава в чинията. Благоверната се нацупва и обруленото й от кахъри лице придобива упорит вид - няма пък, не ща! На Kафявия костюм обаче му се танцува и пак разбутва потопения в снежанката си съсед. Онзи с неохота се връща в околната действителност и гледа неразбиращо Кафявия костюм, който обвинително сочи скръстилата упорито ръце противничка на хубавите танци и старите градски песни.
В същото време люляковият певец отблейва отново:
"...може да люби без да е кърасива тяяяяя!..."
Тук барабанистът решава внезапно да блесне и граква с наиграно палав глас:
-А може и да може!
Междувременно салатно пристрастеният съпруг, олюлявайки се, се е изправил над благоверната си и сочи дансинга с категоричен вид. Тя тръсва глава упорито . Тогава любимият й изневиделица й фрасва такъв юмрук под брадичката, че я изправя от стола и едновременно с това я бута в ръцете на кафявия тип.
Мелодията на "Ла палома" продължава да се лее сякаш нищо не се е случило.
Женицата танцува на дасинга с олисяващия тип и плаче, забила ридаещо лице в мазния му ревер.
Плаче някак всеобхватно - за всичко. За кърпената си, избеляла и ненужна любов, за хилядите изпрани чорапи и гащи , за безбройните безсънни нощи, за неблагодарните , отдавна пораснали синове и за глупавия си, непотребен и впиянчен мъж, който, умиротворен, спи в салатата; плаче незабелязана и незначителна като собствения си живот , мокри нафталиненото рамо на натрапения си кавалер и се притиска отчяно към него.
Люляковият певец за седми път проточва:
"...Всяка жена сърцеййй , която има, може да люби без да е кърасива тяяяя...".
Барабанистът нетърпеливо причаква повторенията, само за да изкряка с настървение:
-А може и да може!
И всеки път реверб-ефектът отеква без милост:
- ...може...може...може...