автор: cezonia

Моето дълго отсъствие,
твоята тъжна усмивка,
жадно са сплели пръсти
на разсъмване,
там, край спирката.
И говорят, говорят зад ъгъла...
Не говорят. По навик шепнат.
Автобусни врати нервно въздъхват
и повеждат сънени още съдби,
като шерпи.
И не идва, не идва изгревът...
Закъснява. А вече е пладне.
Самота като смешен призрак
плаши кучето гладно.
И не бърза, не бърза залезът...
С изгрева нещо... отново...
Времето някак спряло е,
но тежи като стара подкова...
Моето дълго отсъствие,
онази твоя усмивка, тъжната,
разплитат неуверно пръсти
и тръгват...
Но всъщност завръщат се.