автор: gitchka_gramatikova

Залутана в гора
от метличини и диви къпини,
Хрисула върви,
във вятъра улисана,
и търси на детето дирите.
Пиньо, Пиньо-о-о, вика,
къде си се забляла, момиче,
бог ще те накаже!
Нали знаеш, че той вижда отвисоко
и от своя ръст измерва
лошотиите на хората.
Хрисула си припомня мъжете,
които я поискаха.
Ованес стъкларят
и меките му като памук ръце,
които я премерваха
и вграждаха на върха
на най-красивото стъкло.
За мъжа на сестра си,
Йоргос, за силното му тяло,
и как караше смуглите й бедра
да блестят във тъмното
от пот и сокове.
В най-плътната тъмнина,
в тъмнината, по-катранена
от грехопадението,
се вижда всичко като на длан.
Не можеш да избягаш
от обезсилените нощи и от греховете,
които още не си извършил,
напомнящи ти безгрижния живот
при каракачаните -
с цедилките на гърбовете на жените,
с бакъра и млякото,
с харманите свършена работа.
И мъжете - по-сурови от
непристъпни върхове,
побутващи жените към колибите...
Деспина, Пина -
това дете на природата,
ухаещо на мента
и на стар градински чай,
от люлката с коликите
до старостта в обратен ред,
сукало от сърна
и вечно търсещо човекът
измислица ли е,
в обърканото време
на минало, настояще и бъдеще
продължава да вие до небето
от самота, без да знае,
че е от любов.

25.07.16