автор: milyovelchev

1876 г. сл. Хр.
— Тате, знаеш ли какъв ден е днес?
Симеон се спря, подпря се с две ръце на тояжката, погледна втренчено сина си Александър и продума:
— Петък! Разпети петък!

Погледна назад, сякаш се уплаши да не го чуе някой, и продължи.
Пред тях вървеше голяма група остречани, а зад тях — другият му син Рафаил, двамата зетьове, жените и децата. Снегът по билото още не беше се стопил, но долу, на юг, Пожар дере се зеленееше и водите на Тъжа отразяваха лъчите на залязващото слънце. На север се виждаха пушеците от догарящите села и махали. Ужасът от преживяното още лепнеше като сажди в гърлата и тегнеше в душите им. Надяваха се, че страшното вече е свършило, останало е оттатък Балкана и там ще си остане. Ще го забравят! Всичко ще забравят! Времето лекува! Нали оцеляха! Бързаха по Русалийската пътека. Тя ще ги отведе... Все едно дали в Голямото село, или Калофер! Бог е милостив!

* * *
33 г. сл. Хр.
Симон Киринееца се връщаше от нивата, когато срещна римляните и осъдените. Докато се усети, го хванаха и накараха да носи кръста на най-слаботелесния. Дотук, горкият, сам го беше влачил, но вече нямаше сили. Нарами го и тръгнаха към Голгота. Онзи, слаботелесният, вървеше пред него, а зад тях — голямо множество, предимно жени... Няколко плачеха и извиваха протяжно. Раните по тялото му от бичуването кървяха и краката му оставяха алени стъпки по калдъръма. Спря се и се обърна. Тогава го видя отблизо. Изпод трънения венец, дето го бяха сложили на главата му, се стичаха капчици като кървави сълзи. На гърдите му висеше табела с надпис: „Иисус — Цар Иудейски”. Сега Симон разбра кой е Този. Цял Иерусалим говореше за Него. А Той се обърна към жените и викна:
— Не плачете за мен, а за себе си и чедата си, че идат дни, когато ще казват „Блазе на утроби неплодни и гърди некърмили...”

* * *
1876 г. сл. Хр.
Изведнъж се стъписаха! Жените изпищяха, спряха, скупчиха се... Отдолу, иззад височината, изневиделица изскочи голяма група черкези на коне и се спусна към тях. Страхът отново ги скова. Изранени, премръзнали, уплашени ... стояха и чакаха ... без сили за съпротива ... примирени. Няколко пушки още отдалече гръмнаха срещу тях. Заобиколиха ги. Откъм Зелениковец дотърча и една група башибозуци. Черкезите ги претърсиха за жълтици... Взеха от жените обеци, гердани, кафтани... После башибозуците им взеха дрехите, цървулите, навущата... По-късно щяха да ги делят и да хвърлят жребий. Симеон позна един турчин от село Овчелар, Карловско. Преди две години купи магаре от него. Оставиха ги само по долни ризи. Отделиха мъжете от жените и децата. Накараха мъжете да коленичат до пропастта. Засвяткаха ятагани ... сечаха и ги блъскаха в пропастта...

* * *
33 г. сл. Хр.
Заехтяха чуковете ... стонове и писъци... Забиха им гвоздеи в ръцете и краката. Изправиха кръстовете. Иисус в средата, разбойниците — от двете Му страни.
Дрехите Му разделиха на четири и войниците хвърлиха жребий. Хвърлиха жребий и за хитона му. Разпънаха ги в третия час.
— Ако си Цар Иудейски, слез от кръста! — подиграваха му се първосвещениците и фарисеите. — Други спасяваш, а себе си не можеш!
— Прости им, Отче — чу Го Симон да казва, — те не знаят какво вършат!

* * *
1876 г. сл. Хр.
Симеон взе решение мигновено, скочи на крака, направи няколко крачки и сам се хвърли в пропастта. Усети как го шибнаха в лицето клоните на дърво, прониза го болка в ребрата и раменете, ярка светлина го ослепи и потъна в мрак.

* * *
33 г. сл. Хр.
От шестия до деветия час над цялата земя настъпи мрак. Римляните се скупчиха и извадиха мечове. Хората притихнаха и си зашепнаха за това чудо. Само стоновете на разпнатите нарушаваха мълчанието. Около деветия час всички чуха гласа на Иисус:
— Или́, Или́, лама́ савахтани́!? (Господи, Господи, защо ме остави?!)
И пак просветля.

* * *
1876 г. сл. Хр.
Когато дойде в съзнание и мракът, в който беше потънал, се разсея, Симеон видя покрай себе си трупове — посечени, обезобразени, размазани... Чуваха се и стонове наблизо ... и женски писъци някъде далече... Вдигна глава и видя над себе си Стената — кървава, озъбена ... страшна! И си спомни думите на Спасителя: „... ще казват на планините: паднете върху ни! и на хълмовете: затрупайте ни!”
Усети жажда.

* * *
33 г. сл. Хр.
— Жаден съм!
Един войник натопи гъба в купа с оцет, набоде я на дълъг прът и му я подаде да пие. А Той, като отпи, изрече:
— Свърши се!
И издъхна.

* * *
2016 г. сл. Хр.
Не каза на никого какво е решил. Елена го чакаше на летището, защото самолетът от Тел Авив каца в София около 22.00 часа, когато автобуси за Априлци няма. По пътя и́ разказа за екскурзията: река Йордан, Мъртво море, Йерихон, Йерусалим, Витлеем, Виа Долороса, Стената на плача... След това заспа уморен. В Априлци пристигнаха след полунощ.
Събуди се на разсъмване. Облече се спортно, сложи малко храна в раницата, шише вода, обу си туристическите обувки и тръгна към Маринска. На двора вдигна глава към чистото синьо небе... Едва ли щеше да завали, но се върна и взе дъждобрана.
Тази година пролетта подрани. Пълнеше гърдите си с аромата на цъфнали джанки и акация, слушаше песните на птиците, уплашения рев на сърна, почукването на кълвача, жуженето на прелитащите от цвят на цвят насекоми, но мислите му бяха другаде. Тогава, преди 140 години, Балканът е бил покрит със сняг. Посрещнал е бегълците свиреп и суров. Оставял е след тях издайнически дири...
На Попова ливада се обърна на север. Тогава цялата Новоселска котловина е димяла, реките текли окървавени, а нагоре към Мара Гидик пъплели върволици от жени — задянали цедилки, мъже — нарамили вързопи с покъщнина, деца ... добитък... Няколко дни пушките и сабите на въстаниците държали налитащите черкези и башибозук на разстояние от бягащите селяни, но после силите станали неравни ... куршумите се свършили ... и се пръснали като пилци.
На Бунаря пи вода, постоя пред паметника, прекръсти се и продължи нагоре по пътеката.
Една мисъл през цялото време му се натрапваше: „Виа Долороса” ... „Пътят на страданието”...
Прехвърли Мара Гидик и след половин час на юг се ширна Пожар дере и заблестяха водите на Тъжа.
Стигна Стената. Опита се да събере счупените парчета от паметната плоча... Не можа. Намери обходно място и след като дълго пристъпя като коза по стръмнината, стигна в подножието на отвесните скали.

Не беше плач, не беше вик... Стон! Не един... Много! Гъгнеха изпод земята... Камъните се раздвижиха... Напираха отдолу да излязат, да изпъплят... Слънцето ли излезе иззад облак?! Плисна ... заля Стената с червена светлина. Не, не ... не със светлина ... с кръв я заля! И кръвта потече! Блъсна го като вълна, събори го... Разцепи се Стената, раздра се от долу до горе като завеса на храм, разтърси се земята, разтвори се и от нея излязоха...

Много бяха: мъже, жени, деца ... и Той — Иисус Назорееца. Насядаха около Него, а Той — прав, подпрян на една тояга, като пастир всред стадото си, сияе и пръска блага усмивка.
Симеон държеше синовете си за ръце — крепяха немощното му тяло — вдигна глава и Го запита:
— Спасителю наш, ти, който пое върху себе си греховете ни и ги изкупи с кръстната си смърт, кажи ни, Господи, било ли е напразно?
И другите, насядали, взеха да добавят:
— Мъчиха ни...
— Насилваха...
— Клаха ни...
— Изгориха ни къщите...
— Взеха ни имота, добитъка...
— Напразно ли страдахме и умряхме, Господи?
Очите Му не гледаха към тях, а към красивата Новоселска котловина, нашарена от гори, ливади ... просечена от бистри реки и потоци ... надиплени къщи и махали ... стада от кротко пасящ добитък ... трудолюбиви, усмихнати, свободни хора...
— Не е била напразно смъртта ви. Сега България е свободна!
Зарадваха се, наскачаха, запрегръщаха се ... плачеха от радост и вълнение.
— Не сме страдали напразно ... не е била напразно смъртта ни ... България е свободна!
— Не е била напразно смъртта ни! — стискаше ръцете на синовете си Симеон и очите му блестяха от щастие.
А Той приседна на един камък, вдигна глава към небето и тихо попита:
— А моята ... Отче?