автор: zaichoka

Плачат старите къщи
по нашите млади мечти,
че няма кой в тях да се връща,
че няма кой да го боли.

Плачат старите баби
из наш’те забравени села,
че пътищата са недокоснати
от обичните техни чеда.

И дядовци на пейките плачат
с прогоряла в устните лула,
спомени облаците им влачат,
а от внуците няма следа.

Плачат селата ни, плачат,
за ласка, за дума добра.
За чедата пораснали плачат
като окапала стара липа.

А времето, с побеляла брада,
бастун в ръце им подава
да подпрат спомените така,
че да живеят още ден-два...

Плачат селата ни, плачат...
Спомени стиснали в шепи...