автор: anelia79

Денят отстъпваше място на вечерта, сенките се издължаваха като смешни тела на чудовища, а небето гореше в оранжево-червени краски. Казват, че това било време за романтика и наслада. Но за 11 годишният Петър, това беше времето, когато онзи човек, когото наричаше баща, се прибираше. Не виждаше романтиката в пиянските словоизлияния и бурния и сприхав характер на мъжа.
Обичайно, по-това време къщата притихваше в очакване. Братята и сестрите му спираха игрите и безсмислените бръщолевения, майка му придобиваше угрижен вид и всеки се захващаше с нещо, само и само да изглежда достатъчно зает, та дано бурята не го засегне. Петър предпочиташе да се свие на топка в малкото, тъмно пространство между дивана и стената. Дребният му ръст и хилаво тяло му позволяваха да остане незабележим през повечето време. Спомняше си, че като малък се страхуваше от чудовищата в дупката, но винаги беше изпитвал по-голям страх от чудовището в баща си. От известно време се питаше, дали кръвната връзка между хората е достатъчна, за да се наричат семейство. То от известно време нищо не беше същото. Появяваха се стотици други въпроси, започна да опознава един нов свят, започна да гради нови ценности. И всичко започна когато се появи новата учителка Мария Манова.
Никога не беше посещавал редовно училището, баща му не виждаше смисъл в това. Е, ходеше на два-три дни веднъж, колкото да не им спрат социалните помощи и детските надбавки. Познаваше буквите, но не можеше да чете, познаваше числата, но не можеше да смята, трупаше отсъствия и въпреки това старата класна винаги ги извиняваше, а той безпроблемно преминаваше от клас в клас. До онази сряда. Не беше ходил на училище от два дни, а в срядата пропусна първия час и закъсня за втория, защото трябваше да предаде бутилките, събрани от по-големите му братя и сестри. А и по пътя вървеше без да бърза, подритваше камъчетата и прилежно стискаше няколкото левчета в джоба си, вечерта трябваше да се отчете пред баща си, ако ги загуби, щеше да има проблеми. Когато отвори вратата се изненада- не го посрещна грубият глас на старата класна, а топлите кафяви очи на млада жена. Тя се усмихна, попита го кой е, после с мамещ глас му каза да си седне на мястото. Обикновено, винаги си намираше нещо по-интересно от това да слуша какво се говори. Но този път беше различно. Младата жена, с топъл глас разказваше такива невероятни неща за някакви богове, за сътворяване на света, за някаква планина Олимп и древна Гърция. Урокът мина неусетно. Не го пропусна и на следващия и на по-следващия ден. Започна да пита и да се интересува. За разлика от старата учителка, тази жена не пренебрегна нито един от неговите въпроси, никога не му се присмя на невежеството, не му се скара, че пита за неща, които би трябвало вече да знае. Препоръча му книги, които да вземе от библиотеката. Тогава Петър с наведена глава изчака да свърши урока, приближи се до госпожа Манова и с тих глас призна, че е неграмотен. Не видя нито присмех, нито подигравка, нито съжаление в очите ѝ, а готовност да помогне. Оставаха след часовете и сричаха по буквара от първи клас, после започнаха да прелистват малки книжки с приказки, смятаха на пръсти или с малкото сметало. Напредваше бързо и с желание. Започна да носи тайно в къщи малки книжки, намираше усамотено и закътано място на двора и така се потапяше в приказни светове.
Новите му интереси неминуемо се отразиха върху задълженията му в къщи. Събираше все по-малко хартия, стъкло и пластмаса, изкарваше все по-малко пари, което пък водеше до все по-големи проблеми с баща му. Често получаваше шамари, а в последно време и ритници. Все по-често чуваше, колко е некадърен, каква отрепка е, нищожество, безполезен боклук. Все по-често, още с прибирането си, баща му го привикваше и искаше отчет, колко пари е изкарал през деня. Все по-трудно му беше да остане незабележим. Когато го питаше какво прави по цял ден- мълчеше. Понасяше стоически боя, кавгите и наказанията, но знаеше, че ако проговори, баща му бързо ще сложи край на новите му занимания.
Нещата се влошиха, когато сподели с майка си. Тя беше толкова различна, приличаше на госпожа Манова. Зарадва му се, разплака се, поощри го с прости думи, тъй като и тя беше неграмотна, а речникът ѝ твърде беден. Едно нейно „Браво“ се равняваше на десетки страници изписани хвалебствия. Вечерта, когато се разрази поредната сцена по повод на малкото донесени пари, тя се застъпи за Петър. Викаше и крещеше срещу пияния си мъж да остави детето и да не го тормози, проклинаше го, молеше го. Това беше нещо ново. В началото баща му се стъписа, но след минута мълчание и осмисляне на чутото се нахвърли върху жена си. Би я както никога до сега. Петър изпита най-силната болка в живота си, по-силна от тази, когато го напердаши с колана си и имаше една седмица кървави следи по гърба. По-силна от тази, която изпита, когато му изби зъб. Болеше го сърцето. Болката се увеличи стократно, когато на другия ден, майка му му даде пари, които вечерта трябваше да предаде на онзи, когото наричаше баща. Схемата проработи и те продължиха да действат по нея.
Петър се записа в библиотеката. Четеше неуморно, питаше и се интересуваше. Манова оставаше винаги на разположение- заемаше му книги, обясняваше, отговаряше, често оставаха след часовете до късния след обяд да беседват върху прочетеното. Ето и днес, бяха говорили почти до 16 часа за Малкия принц и неговата роза. Времето се беше изтърколило неусетно, слънцето залязваше и Петър бързаше да се прибере у дома, за да предаде навреме парите, дадени от майка му. Братята и сестрите му седяха в мълчание. Най-голямата приготвяше вечеря. Майка му я нямаше, което само по себе си беше странно. Обикновено по това време вече е сготвила, изпрала и почистила къщата. Сега всичко беше в безпорядък. Къде ли беше? Никой нямаше представа.
На мръкване баща им се прибра, събра припечеленото през деня от децата си, нахрани се и доволен заспа. Дори не попита за жена си. Беше вече тъмно, когато на вратата застанаха полицай. Всички изтръпнаха от ужас- нещо се беше случило.
- Госпожа ХХ е задържана в ареста за джебчийство. Ще бъде съдена- информираха сухо полицаите и си заминаха.

Джебчийство ли? Те не крадяха, никой от тях никога не беше крал. Всички се гледаха в почуда. Само Петър стана от мястото си, излезе на двора и дълго плака. Ето от къде идваха парите сутрин. Милата му майчица. Трябваше нещо да направи. Трябваше, но какво? Само ако не се беше забърквал с тези книги, само ако не беше решил да се прави на учен, само ако беше останал сляп… беше виновен.
На другата сутрин стана рано, взе 3-4 чувала, метна ги в старата количка и се запъти да търси хартия, бутилки и пластмаса. Никога повече не отвори книга.