автор: sashtata

Тъкмо допивах звездите,
свила се в шал самота,
подритнала нощите, дните -
само въглен спящ в пепелта.

Капанът на мислите щракна.
Не се полага минутка покой.
"Наивна, не очаквай безплатна
тишина в тоя кучешки вой!
Ще те грабва внезапния хаос -
пъстър прашец от мечти
дъх на възбуден лотос,
водопад небесни искри…
И бездни, лабиринти безкрай,
чезнещи нишки във мрака…
Тишината е страшна, комай,
щом в тебе болката щрака,
щом в душата жажда гори,
разпъва на кръст световете,
голготно живееш и ти -
не жали от пътя нозете!
Покоят измамно те мами -
няма пристан за жадна душа.
Пустиня жадува кервани,
а засипва всяка следа…"

В първичната, топла стихия,
с която бях може би миг,
познах семената - не крия,
що аз преди време садих.
Усетих изронено време
как кръжи и как се топи -
лед не успял да отнеме
страстта от непокорни води.
Тръпка до болка позната…
Пак съм само шепа звезди.
Не с тишината богата,
а с жаждата в мойте гърди.