автор: meiia

Това му беше къщата, а Станът
му беше Бялото на Чистата Любов.
От нея много хора няма да прихванат,
ала за него бе дарена-благослов,
чиято тежест носят най-добрите,
непокварени с думи и със сметки.
Или онези, дето в края, на везните
тежат на любовта с протритите подметки.
Понеже са обходили света далече
и чукали са даже на души бездушни.
Дори, когато няма да ги има вече,
те пак ще дойдат – само да ви гушнат.
За тях е Бялото. Мнозина в мръсно
се ровят всеки път, когато може
с безмерна обич някой да прекъсне
угодата им земна. Но прости им, Bоже!
Те никога не ще и да усетят що е
да станеш другия, за да му влееш
Любов и Път без корист и без твое-мое,
с единствената чест за Бог да оживееш.
А пък останалото е така преходно,
че докато премигнеш и ще си замине.
Това написано е с раните прободни
на Бог със земното Му и Синовно Име.
И аз им вярвам, четох ги на дело,
и неведнъж от болката им дълго виех.
Но любовта, която вече съм приела,
сълзите ми намираше с какво да мие.
И стигах в Бялото, което ми донесе
Теб, най-чистото ми земно обожание.
Не исках да те пускам, но се възнесе,
защото любовта ми не е притежание.