автор: liulina

- Сънувах светъл лъч, той ми говореше мамо, каза ми, че си ти, че си добре, че трябва да потърся светлината в живота си. Сега се чудя, къде да я търся, къде да търся светлината, мамо.
Ти си замина и погледът ми стана мрачен, животът ми се промени и вече виждам всичко в черни багри. Моля те, кажи ми къде да търся тази светлина, тази пътечка, този полъх на надеждата?! – една сълза се търкулна от лицето на Ева и попи в пръста на гроба на майка и. До Ева нямаше никого, тя беше дошла сама и сама разговаряше с майка си, а на небето слънцето блестеше, но тя изобщо не му обръщаше внимание.Тя стана бавно и закрачи вяло, отдалечавайки се от гроба на майка си. В черните и зеници и сърцето и чернееше от мъка. Прекоси гробищните площи и се отправи към най-близката метростанция за да се придвижи до работното си място. Всяка сутрин идваше на гроба на майка си преди работа, правеше го от две години и болката не намаляваше, понякога и се искаше тя да е на нейно място. Ева беше младо момиче на двадесет и шест години, високо и слабо, с бяла кожа и черни къдрици, черни очи, прав нормален нос и нормално плътни устни. Тя изглеждаше добре, даже, често минаваше за красавица. Тъкмо беше завършила медицина в университета и беше започнала практиката си като лекар, когато се случи това събитие. Майка и и беше упора, тя беше единствената и приятелка, тя израсна само с нея, баща и, ги беше изоставил, още докато майка и е била бременна с нея. Майка и много се грижеше да и осигури всичко, да не е лишена да е образована, облечена и нахранена, да има всички удобства, които имат другите деца с двама родители. Водеше я на почивки, на зъболекар, плащаше курсове и какво ли не. Работеше на две, понякога на три места, само и само да и осигури. Понякога, когато каталясваше от преумора я приемаха за два три дни в болница и на Ева сърчицето се свиваше от притеснение. Тя не и беше казала, че е болна, никога не и каза, не я товареше с нищо, беше страхотна майка. Ева след смъртта и се обвиняваше, че не е забелязала, че не е искала да забележи, че … нямаше светлинка, нямаше начин да я върне. Нещо винаги я давеше, душеше и на гърлото, тя си мислеше, че е направила нещо и за това така и се е случило. В семейството на Ева нямаше лекари, за това и беше много трудно да си намери работа. Искаше да завърши специалност „Неврохирургия”, майка и разбра, че няма да и е лесно да специализира, защото от 200 завършили медицина, само за четиридесет имаше възможност за платена специализация, за която се искаха 10 000.00 долара. Ева си помисли, че майка и за това рухна и си отиде скоро след това. Жената се е надявала, като детето и завърши да види светъл лъч и да успее в живота, а се сблъсква с най- уродливия вариант. Все пак успя да завърши за неврохирург, защото с пълното си отличие спечели стипендия. Въпросът бе, че сега майка и не можеше да види как специализира и как децата на лекарите бяха винаги по квалифицирани, как не и даваха никакви сериозни случаи и тя не можеше да натрупа мечтания опит. Слава на бога, ако можеше може би нямаше да и праща сънища за светлинки в тунела …
- Ей, госпожице, гледайте къде вървите …ама, че да хм, хм … - Тя беше слязла от метрото и без да иска се бутна в един едър господин.
- Извинявайте господине! – извини се сепнато
Господинът нищо повече не и каза, защото бързаше да се качи в метрото, но на Ева и стана ясно, че така замислена се разсейва и не е добре.
На кого да отмъсти за това, че животът не е просто труден, че понякога не е лесно да излезеш на повърхността без да се нагълташ с вода. Тя не искаше да изпада в самосъжаление, не искаше да се чувства толкова виновна за смъртта на майка си, просто искаше да стане неврохирург и да донася щастие и здраве на тежко болни и хора, които трудно си движат.
Стигна до болницата в, която работеше до нея паркира синът на професора, шеф на отделението и я изпръска от една кална локва, слезе и без да се извини я отмина пренебрежително. Всички мамини синчета се смятаха за богоизбрани и не пропускаха случай да го изтъкнат. Ева влезе още по-вкисната на работното си място. Преоблече си дрехите и влезе с лекуващия лекар на визитация. Отделението беше пълно с всякакви случаи. Професор Стаматов завеждащ отделението не и възлагаше никакъв конкретен случай, а в отделението лежаха хора с тумори в мозъка, гръбначни проблеми и бебета със спина бифида и други аномалии на гръбначния стълб или главата. Всеки ден тя виждаше страдание и реакции срещу несправедливата съдба. Често хората с туморни образувания имаха метастази или туморите в главата им бяха метастази. Ева искаше да помогне, да асистира в операция, а не само да ходи на визитации и да дава второстепенни дежурства с медицинските сестри.
Един ден професор Стаматов я извика в кабинета си и и каза:
- Доктор Кръстева, Вие сте назначена в екип за операция на гръбначен стълб, ще асистирате на доцент Миланов, но искам да съм сигурен,че ще се справите, за това съм Ви подготвил този тест. Решето го пред мен и ако знанията Ви отговарят ще участвате в операцията.
- Благодаря професор Стаматов! - Ева не губи време и реши теста без проблеми. Професорът беше доволен, а тя щастлива, ето я и първата и операция.
Веднага се зае да проучи, каква е диагнозата, какво е било лечението и всичко, всичко, което щеше да и бъде от полза при операцията. Ставаше въпрос за поставяне на кейджове в гръбначния стълб. Два междупрешленни диска се бяха спукали и сърцевината им беше излязла навън и притискаше нервните структури. Мъжът беше на 40 години, работник в строителството, често вдигал тежко. Преди да бъде доведен в болницата е получил пареза. Случило се е преди по малко от 30 часа и това е шанс операцията да бъде успешна. Влизаше в операция след по-малко от три часа и сама се надъхваше. Знаеше, че ако сега се докаже има шанс да я включат и в други такива операции. Влязоха в залата дезинфекцирани и облечени в подходящо за операцията облекло, анестезията беше извършена и започна същинската част от операцията. Протече леко и поставиха кейджовете, тя асистира навреме и съсредоточено, беше удовлетворена от работата си. Пациентът се събуди в нормалното време след операцията и след време се възстанови. Това и даде шанс да се надява, че ще я включат най-сетне като хирург. Този ден след работа Ева погледна към небето и за пръв път видя слънцето, един лъч погали лицето и, тя помисли, че това е майка и, която е щастлива като нея. Тя ще помага на хората, ще ги спасява и ще се чувства удовлетворена.
- Благодаря ти за надеждата! - каза тя на светлинката, която май започваше да се настанява в живота и.
Тази нощ сънува майка си, която и каза, че трябва да е като пеперуда, която търси светлината, за да е вярна на себе си и пътя си. Ева несъзнателно се усмихваше насън. На следващия ден засади цветя на гроба на майка си и в очите и вече имаше живот ...