автор: hristam

Не беше сън след жаден ден
и кротка като сянка вечер -
от дъжд по-истинска дойде,
еднакво близка и далечна.

По ъглите растеше смях
и се топеше в жарки шепоти.
Напук на мъжкият ти страх,
че ще пребори световете ти

запали всичките луни
на натежалите небета
и под последното се скри,
за да я носиш във сърцето.

И кипна виното във чашите,
нощта се оцвети в рубинено.
Развърза ветровете прашни,
наметна ги. И си отиде.

Примигва пламък в пукащ ритъм
по омагьосаните свещници
и ми напомня да те питам:
ти от кога харесваш вещици?