автор: meiia

Премълчаха с мълчанието и с гордостта на златото.
А на мен ми отива сребро. А на мен сребро ми отива.
В тази бездна има нещо до болка и мускус познато –
учтивост и хлад - до калъп. И липса на перспектива.
Чудесата са цели над мен, непокътнати още и значи,
че не са се родили любящи в миража отсреща ми.
Няма обич в очите на липсата, няма стоплящи начини
да се присегна и да докосна отминалото усещане.
То е истина някъде там, зад чертата над нивите,
но за мене сега е тъга, сплела дълга сламена плитка.
И търкулвам страха, смелостта и любови за живите,
а за мъртвите меся различна, а не "онази" медена питка.
И никой не пита за приказките изтекли в шахтите.
Там се свива излишното време или някой краде го.
Пред сърцето си сложих на баба сребрящите пафти
и една огромна дъга пред живота – да стигне до Него.
Ей така се кроя, с огромните смисли за чистене
на последните думи от злато, на последната милост.
Посъбрах от покоя поне дузина безмилостни истини,
да ме жилят и днес с отровно, безжалостно жило.
С тях поне си говоря насаме или в дълги агонии –
не ме хваща отровата, Боже, а вече така ми омръзна
да се движа нагоре-надолу по някакви чужди закони.
Да не кажеш после и Ти, че от страх съм Те дръзнала!
Не е точно така - насъбрах се на изгубени тайнства.
И на тежки мълчания, и на бели, отречени птици.
Аз не ща някой ангел в живота ми да чистофайнства.
И сама си го мога – режа на времето слабите спици.
И не съм му мълчала, дори и когато бях нямата,
на която се смееха всички изкусни твои оратори.
Днес ела погледни колко обич хвърлиха в ямата!
Странни са ми, в екстаза, любовните демократи.
Разпиляха Те публично, после от дъжд Те събираха,
А на мене ми стига едната Ти дума безмълвна...
Да мълчат до нечисто, да крещят, ако щат, до красиво.
Аз така или иначе нямам пътища назад да се върна.
Светлосинята песен на мрака ще изпеем и двамата.
Там са скрити неща, за които не трябва изричане.
Всяко златно мълчание е студ облегнат на рамото,
а е нужно единствено миг на чистото Твое обичане.
И раздадох среброто. А за злато не искам да зная.
Не за мен е такова, лъстиво, препечено слънчево.
Не от страх ти го казвам – силен чака ме краят ми!
Знам, че ти ще ме викнеш тогава с гласа на Сънчо.
С Теб е друго, но реч изправям за зноя на страстите,
дето нямат вида на такива и се крият в подмолите
на толкова много скроени от лъжата опасности.
Та, ключари на златно мълчание, елате да се помолите.