автор: GiminiBiliBob

Познавах добре един от малкото в света ловци на роса. Слаб, с остра черна коса и огромни очи с цвят на горчиво какао той знаеше как да те погледне така, че да го запомниш.
През летните утрини ставаше рано, за да улови първите капки роса, паднали върху стръкчетата трева. Важно беше да бъдат негови преди нечии други очи да ги зърнат и преди слънцето да ги изсуши. Събуждаше се в същия миг, в който росата падаше, сякаш чул прозрачното й трополене върху земята. Бавно и съсредоточено обличаше дългия си черен шлифер, обуваше тежките си гумени ботуши, слагаше широкополата си кадифена шапка и безшумно, като призрачна сянка, поемаше на лов. В голяма черна кутия, висяща през рамото му, дебнеше скрит капанът му за роса, грижливо сглобен и излъскан предната вечер. Това перфектно оръжие му осигуряваше триумфален успех всеки път. Едно лекичко, едва доловимо щракване и съвършените капки небесна роса оставаха завинаги в колекцията на коварния ловец, за чието съществуване дори не подозираха. С дяволита усмивка на задоволство и с поглед, в който се отразяваше изгряващото слънце, ловецът на роса се изправяше и продължаваше похода си, а след неговите стъпки стръкчетата трева едно по едно губеха красивите си огърлици от водни мъниста.
Победоносно, с гордо изправено чело, ловецът се отправяше към дома си с черната кутия, висяща на гърдите му. В тези моменти, ако всеки, който минаваше покрай него, напрегнеше мъничко слуха си, щеше да чуе как в нея се удрят едно в друго кристални топчета, как някои се разпръскват и после пак се сливат в безупречни сфери.
Към 10 часа сутринта ловът приключваше и най-добрият ловец на роса в страната, а може би и в целия свят, уморен, но щастлив, прекрачваше прага на своята къща…Там до вратата го чакаше усмихната майка му. Тя взимаше шапката от главата му с шеговит жест, помагаше му да съблече черният шлифер на баща си, който в светлината на деня изглеждаше смешно върху крехките му рамене и със звънлив глас му казваше: „Пак ли си бил на лов, миличък?”. Останал по пижама с разрошена черна коса, с широко отворени очи с цвят на горчиво какао и зачервени бузи на седем годишно хлапе великият ловец на роса кимваше пъргаво и хукваше нагоре по стълбите към стаята си, нетърпелив да разгледа новия улов. Там сваляше от врата си голямата черна кутия, отваряше я и изваждаше чудния, ловък капан за роса. Това не беше някаква страшна, сложна и мрачна машина, а красивия чисто нов цифров фотоапарат на баща му. Разглеждаше на бързо снимките, които беше направил, промърморваше си „Добра работа, приятел!”, оставяше апарата на нощното си шкафче и се пъхаше под завивките, за да досънува недовършения от преди часове сън. Заспиваше доволен с една нетърпелива мисъл в главата:
„ Следобед ще бъда ловец на прашинки, а утре на слънчеви зайчета…”.