Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: angelgb
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14018

Онлайн са:
Анонимни: 402
ХуЛитери: 2
Всичко: 404

Онлайн сега:
:: hava
:: Icy

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Септември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИзповедта на една кукувица
раздел: Разкази
автор: anelia79

След разказа на Нели Петрова, Илиева плачеше, скрила лицето си в длани. Дали изповедта на младата женя я беше трогнала или оплакваше собствения си клет живот, само тя си знаеше. Всички бяха вперили погледи в нея, невярващи на онова, което каза. Сега беше времето да бъде откровена със себе си. Боли, но истината винаги боли. Свела поглед към ожулената маса, Илиева колебливо започна:
- Казвам се Рени Илиева. Живея в тази кооперация откакто се помня. В живота ми нищо не се обърка, защото нищо не започнах. Всеки ден се питах „Защо на мен се случва?“. А истината е, че нищо не ми се случва. И как да се случи? Трябва да поискаш нещо, да се пресегнеш, да си го вземеш, да се осмелиш, да рискуваш. Аз нищо не направих. Стоях и чаках. Чакам и сега.
Винаги съм била такава: несигурна, нерешителна, плаха. Като дете всичко вървеше добре. Не правех бели, не бягах от училище, бях отличничка. Всички ме сочеха за пример: „Вижте Рени, какво добро и послушно дете!“. Това ми стигаше, повдигаше леко смачканото ми самочувствие и аз продължавах по утъпканата пътека. Продължих да бъда доброто момиченце на мама и тати и в гимназията- не излизах, не ходех по купони, рядко сядах дори на кафе с приятелки, не се заглеждах по момчета, а и не смеех. В онези години се появиха проблемите ми с теглото. Бях доста пухкава и се срамувах от това, но нищо не предприемах. Знаех, че съучениците ми се подиграват- за теглото, за това, че не излизах, че бях зубъра на класа… Но тогава не се притесних особено, родителите все ми казваха, че сега не е времето за момчета, сега трябва да уча. Похвалите от възрастните не спираха, но връстниците ми вече не навеждаха засрамено глава, а ехидно се подсмихваха. Почивните дни оставах в къщи с два-три шоколада, купичка сладолед и няколко парчета торта. Слушах музика, гледах телевизия, учех или просто зяпах през балкона. Станах дебела.
Последната година от гимназията се влюбих в зубъра от съседния клас. И той не беше безразличен, защото често си разменяхме решения на задачи, есета или просто обсъждахме новите уроци. Гледаше ме странно. Останалите също забелязаха и подигравките не закъсняха. Срамувах се от любовта си. Смятах, че не съм достойна да изпитам това чувство, още по-малко да го споделя. Бях объркана, нямах истинска приятелка, на която да се доверя и реших да говоря с мама. Получих нещо средно между скандал и поучение. Според нея, все още не ми било времето да се срещам с момчета, трябвало първо да се дипломирам, да се запиша в университет, да преполовя следването си и едва тогава „да си вирна фустата“, както тя се изразяваше. И нали „мама знае най-добре“, прекратих срещите в междучасията, защото до друго не се стигна, избягвах го, като чумав, по коридорите и след училище се стараех да се прибирам максимално бързо в къщи.
Завърших с пълно отличие. Мама и тати не спираха да се хвалят и дуят като пуяци. За бала ми купиха най-модерната и скъпа рокля, невероятни обувки, бижута, наеха луксозна лимузина, фризьор- всички да видят как се изпраща отличничката на випуска. А това беше най-самотната и тъжна вечер в живота ми, поне до тогава. Всички бяха по двойки, а аз бях сама. Имаше и още няколко самотни човека, но те бяха скъсали с гаджетата си. Завиждах им. Поне можеха да кажат „Заряза ме.“ А аз? На 19 години съм и още не съм се целувала с момче. За секс не говорим. Дори на масата на самотниците бях излишна- те обсъждаха старите си връзки, каквато аз нямах. Пълен фарс. Едва дочаках полунощ, за да се прибера. По пътя за вкъщи се разбунтувах- купих си кутия цигари и изпуших две. Стана ми зле и повърнах. Това беше моят протест, моят зов за помощ.
Разбира се нищо повече не направих по въпроса със самотата ми. На следващият ден, нещата тръгнаха в обичайното си русло: аз си стоях в къщи, учех за кандидатстудентските изпити, мама разнасяше снимки от бала из цялата кооперация, съседките ме поздравяваха, а моите връстници ме отбягваха. Взех изпитите с отличен. Разбира се, приеха ме във всички университети, където бях кандидатствала, а на повечето места бях първа в листите. Майка ми започна отново да обикаля съседите с резултатите и да се хвали с дъщеря си. Те охкаха и ахкаха, а аз дебелеех и умирах от самота. Успокоението беше, че като стана студентка нещата ще се променят.
Записах биохимия в нашия град. Така си останах при родителите и нещата не се промениха особено. Успях да завържа приятелство с три по възрастни от мен жени. Бяха надраснали периода на подигравките относно външния вид и с тях се чувствах добре. Започнах по-често да излизам, но само през деня. Те бяха с малки деца и вечер бяха ангажирани. Момчетата не ме забелязваха, а аз дори да харесам някого не смеех и да го погледна. Така се изнизваха годините. Станах на 23. Повечето ми връстници се бяха вече задомили, някой имаха деца, а несемейните имаха сериозни дългогодишни връзки. Аз оставах сама. Все се питах какво не ми е наред. Родителите ми започнаха да ми подмятат, че вече ми е време да си намеря мъж. Но къде да го търся?
След поредния такъв разговор, излязох с едната ми приятелка. Бях силно разтроена и ѝ доверих, че никога не съм имала гадже, не съм се целувала и съм девствена. Дълго ме гледа недоумяващо, а накрая прочетох съжаление в погледа ѝ. Освободи си вечерта и се уговорихме да отидем на бар. Аз и бар! За първи път в живота си щях да стъпя в нощно заведение. Вълнувах се. Обзе ме надежда, че ще бъда нормална, като всички останали. Чаках с нетърпение вечерта, но ме беше и страх. Какво да облека? Нямах голям избор. Вече бях станала огромна и имах само два чифта дънки, които ми стават. Когато влязохме в бара, имах чувството, че всички очи са приковани към мен, че всички ме обсъждат, че всяко подхилване е свързано с теглото ми. Чувствах се неловко. Не знаех какво да правя, как да се държа, къде да дяна ръцете си, а да завържа разговор с непознат- дори не си го и помислях. Издържах по-малко от час и си тръгнах.
Събиранията с роднини и приятели на семейството ми беше кошмар. Вече никой не казваше: „Какво добро дете“, а всички питаха: „Имаш ли си вече някой? Кога ще ни зарадваш? Хайде време ти е.“ В тези моменти исках да потъна в земята. Как да им обясня, че кръгът ми от приятели се изчерпва с онези три жалостиви женици, които ме приеха в тяхната компания от съжаление? Как да им обясня, че се бях превърнала в социален инвалид? Как да им кажа, че съм комплексирано, страхливо, необщително мекотело?
Когато татко почина, мама стана още по-настоятелна да се омъжа. Винаги сядаше на креслото до прозореца, поставяше снимката на татко в коленете си и започваше: „Ето баща ти си отиде, скоро и аз ще го последвам. Искам да те видя семейна, да затворя очи спокойно, като знам, че има на кого да разчиташ. Не чакай повече. Ти си добро и умно момиче, трябва ти добър съпруг. Роди си две дечица…“ Седях и слушах с наведена глава, а сърцето ми се късаше. Понякога се питах „Това същата онази жена ли е, която преди години не ми даваше да излизам със съучениците ми, която постави учението преди всичко?“ А може би ми беше по-лесно да обвиня нея за моята некадърност?
Създадох си профил в сайт за запознанства. Написах истината, сложих си актуална снимка. След няколко месеца започнах да си пиша с някакъв мъж от града. Беше с 4 години по-голям, разведен, без деца. Не ми хареса, че е разведен, но пък и нямаше как да пробирам. Срещнахме се, запознахме се, разменихме си телефоните. Аз завърших магистратура, започнах работа в една лаборатория, изкарвах добри пари. Въпросният мъж- Анатоли, ми се обаждаше всеки ден, излизахме вечер, разменяхме си малки подаръчета и май всичко се нареждаше. Родих се за втори път. След два месеца го запознах с мама. Тя се подмлади, отново се засмя и тръгна отново да се хвали из входа. На 25 години за първи път в живота си целувах мъж, а по-късно правих секс в колата му. Живееше на квартира и беше безработен. Повиках го да живее при нас. Прие с удоволствие и се настани в апартамента. Запозна ни със сестра си- Грета. Родителите им били починали.
Като обвързана жена, самочувствието ми се повдигна, бях весела, закачлива и бъбрива. Колежките не можеха да ме познаят. Ходех на работа и с удоволствие се грижех за мъжа си, който оставаше по цял ден в къщи и не си и търсеше работа. Сестра му често се отбиваше при нас, почти винаги да иска пари. Анатоли с охота ѝ даваше от моите, като се оправдаваше, че имала малко дете, нямала мъж, било ѝ трудно. С моята заплата, колкото и висока да беше, и с пенсията на мама трудно се поддържа къщата и се изхранват пет гърла, ако броим сестра му и детето ѝ. Така започнаха първите ни спорове няколко месеца след като се бяхме събрали. Настоявах да си намери работа, а той отказваше под предлог, че го болял кръстът, ръката, кракът …
Около година по-късно мама почина. Преживях го тежко, но трудностите те първа предстояха. Анатоли поиска сестра му и детето ѝ да се настанят при нас, в стаята на мама. Първоначално беше за седмица, после стана месец и така до онзи ден, в който… Но първо да кажа, че само аз работех, аз плащах сметките, аз купувах храната, дори дрехите. Скандалите ставаха все по-жестоки. Исках дете, но той оказваше категорично под предлог, че с една заплата трудно бихме могли да се оправим. А и сексът умря безвъзвратно малко след смъртта на мама.
Та за денят, в който се прибрах по-рано от работа. Беше вторник, нормален работен ден. Бях в лабораторията на частната клиника и извършвах поредните проби, когато ми се зави свят и ми призля. Беше около два часа след обяд. Прегледа ме лекар и ми каза, че имам проблеми с кръвното. Трябва спешно да взема мерки- да отслабна, да спазвам диета, да приемам хапчета и т.н. и т.н. Даде ми седем дни болничен и ме изпрати в къщи. Прибрах се към три и половина. Отворих входната врата и чух пъшкане. Идваше от към стаята на Грета. Помислих, че си е поканила някого. На пръсти се придвижих към нашата стая, но Анатоли не беше там. Обърнах се към стаята от която идваха звуците и видях, че вратата е полуотворена. Надникнах от любопитство. Замръзнах. В леглото беше Анатоли с … Грета, сестра му. Изпищях от погнуса.
След бурен и ожесточен скандал истината излезе наяве. Двамата не бяха брат и сестра, не бяха дори роднини, те бяха любовници от дълго време, дори детето беше тяхно. Намираха самотни, отчаяни хора и прилагаха добре отработената схема. Живееха на гърба ми, а аз мислех, че създавам семейство. Нямах брак с Анатоли и не можех нищо да му направя, бях ги пуснала доброволно и сама си бях виновна. Единствено можех да ги изхвърля от апартамента. На вратата Анатоли ми каза: „Нали не си мислиш, че крава като теб може да има семейство. Бъди благодарна, че поне не си още девствена. Беше ме гнус от тебе, лоена топка, смрад.“ Блъсна силно вратата и замина да търси поредната глупачка.
Останах още по-сама, по-угнетена, по-разбита и по-неуверена. Нямах приятели, нямах дори познати. Дните се нижеха, а аз не живеех, а оцелявах, съществувах: тяло без дух, плът без сърце, бях призрак, бях привидение в света на живите. Никой не ме забелязваше. Дори да умра, ще се разложа, преди да ме открият. Ден след ден, година след година живота ми течеше като права линия в кардиограма.
Така открих, че ако съм зла и заядлива, обикновено хората ме забелязват. Започнах да хапя за щяло и нещяло. Когато се пенсионирах имах особена нужда от внимание. Не спирах да тормозя съседите. Аз съм техният кошмар. Надничам през прозорците, слухтя, разнасям клюки. Мразят ме, но ме виждат. Говорят зад гърба ми, значи съществувам. Така съм фактор. Не се гордея със себе си, но искам когато си отида от този свят да се отбележи липсата ми, та ако ще и с въздишка на облекчение.
За това се обадих на полицията, а не че децата ми пречеха. Знаех, че Нели ще се прибере скоро, но исках да поговоря с някого, аз… просто… аз… бях самотна.

Илиева избърса зачервените си очи и огледа останалите. Бяха свели глави още по-ниско. Тишината тегнеше върху раменете им. Пръв проговори социалният работник:
- Госпожо Петрова, може да си вземете децата, но ако имаме втори сигнал, че ги оставяте вечер до късно сами, ще последват строги санкции. В протокола записвам, че сте кабаретна актриса и развивате собствен бизнес.
- Благодаря Ви!- едва успя да промълви Нели.
- И двете сте свободни- намеси се полицейският служител- но ви предупреждавам, че при втори такъв скандал ще бъдете глобени и двете.
- Благодаря!
- Благодаря!
Двамата държавни служители напуснаха тихо стаята. А двете жени останаха дълго на местата си, без да проговорят. Накрая Нели наруши мълчанието:
- Искаш ли да дойдеш с мен да вземем хлапетата?
- А дали преди това да не им купим сладолед?
Усмивки озариха отдавна помръкналите лица.


Публикувано от anonimapokrifoff на 08.05.2016 @ 22:32:43 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   anelia79

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.09.2022 год. / 23:22:39 часа

добави твой текст
"Изповедта на една кукувица" | Вход | 3 коментара (7 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Изповедта на една кукувица
от kameja на 09.05.2016 @ 10:02:04
(Профил | Изпрати бележка)
Много добре пишеш, прочетох с интерес и внимание и другите разкази. Поздравления!


Re: Изповедта на една кукувица
от anelia79 на 09.05.2016 @ 10:43:02
(Профил | Изпрати бележка)
Много благодаря за проявения интерес. Желая успешна и плодотворна седмица!

]


Re: Изповедта на една кукувица
от Markoni55 на 09.05.2016 @ 10:30:49
(Профил | Изпрати бележка)
прочетох и първата част, но някак не успях да си формулирам коментара. Тази, лично на мен ми подейства по-силно. Ще размислям защо. Но като че ли този образ си създала по-убедително. Или просто днес така го възприех. Поздрави!


Re: Изповедта на една кукувица
от anelia79 на 09.05.2016 @ 10:46:38
(Профил | Изпрати бележка)
Здравейте Маркони! Благодаря, че отделихте внимание и прочетохте.
Може би вторият образ е по-близък до ежедневието ни, по-често срещан. Може би всеки един от нас познава по една заядлива старица. А може би си прав, че първият образ не съм изградила добре. Ще помисля върху това. Благодаря от сърце. Желая ползотворен ден!

]


Re: Изповедта на една кукувица
от Marta на 09.05.2016 @ 15:17:28
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Прочетох двата разказа. Добре са написани - съпричастна ме направиха, успя да ме спечелиш и двата пъти на страната на героинята, което значи, че убедително разказваш. Само заглавията ми прозвучаха някак не на място, не отговарят на съдържанието - може би защото ми припомни с първото "Реквием за една мръсница", а и някак вестникарски, като за привличане на вниманието по-скоро.

Поздрави! :)


Re: Изповедта на една кукувица
от anelia79 на 09.05.2016 @ 15:38:31
(Профил | Изпрати бележка)
Здравей Марта!
Благодаря, че прочете и коментира.
Първо написах разказа "По съседски", а след това се появиха останалите два, нещо като продължение на историята се получи. Заглавията са свързани с първия разказ. Благодаря ти, че ми обърна внимание, може би наистина трябва да бъдат коригирани.
Желая ти успехи!!!

]