автор: veronikas

Обличам дъжд.
Прозрачни малки капки.
Презрамки от разбудена трева.
И копчета на тях от две светулки…
И не приличам вече на тъга.
И не приличам на вода, която помни
от раждането, през живота, до смъртта.
Защо е там, защо будува нощем
и нужна ли е още на света?...
Обичам дъжд.
За всичките ми рокли.
По нежните извивки на нощта.
По устните ми – всъщност твойте устни.

И толкова приличам на роса!