автор: gitchka_gramatikova

Отведи ме на Луната, отведи.
Нека да съм вятърната песъчинка във окото ти.
Нека, преоткрила стотното лице на истината,
се завихря
някъде в началото. При хората.

Отведи ме някъде далече, недоносена,
излюпи ме във гнездото на примиращото случване.
Макар и крехка,
ще намеря сили
да приема вид, угоден за наричане...

И понеже на Луната ще съм ничия награда,
осъзнала правото тревогата да ме владее,
а пък опит за летене в случая е смешно,
да не кажа хиперавантюристично схващане
дори за мен, която си намира повод все да оцелее,
ще се тропосам
от обратната страна на времето.

И някак ще ми се размине втори дубъл за начало.
Сторъката маша на Господ е в почивка,
а пък ти си тъй непоклатим в доверието си
и ме обичаш на въпреки и защото го можеш
(огнено пареща, на дъното на небцето ти зрея),
разпръсни като ситен дъжд през мараня
онова открехващо издишащата врата отвъд
разковниче, скрито зад усмивката ти,
и от сполуката
ще си прокарам брод.

А по него ако тръгна, това ще бъде
същинският ми апогей в летенето... към теб.
Защото всеки опит e дилема страшна,
но ако ти изпълваш всяка клетка на необозримото,
спускането ще е приятно, целта - превзета.
Ти ще станеш бременен с мен,
а аз -
ще помъдрея със ръцете ти.

12.05.2010