автор: GiminiBiliBob

Всяка година те се завръщат у дома винаги на 22 март. Събуждам се призори. Излизам, прекосявам малката пътека пред входната врата. Забелязвам с крайчеца на окото си как асмата над главата ми започва да се разлиства. Отварям портичката и излизам на улицата.
Всяка година се опитвам да ги посрещна, но те ме изпреварват и вече са там. Пристигнали са и изглеждат така, все едно никога не са си тръгвали. Наблюдавам ги дълго и разбирам, че всъщност цяла зима съм чакал точно този момент.
Откакто се помня, върху електрическия стълб пред къщата винаги е имало щъркелово гнездо. Огромно, съвършено със всичките си недостатъци, преустройвано стотици пъти, събаряно и изграждано наново, това гнездо има история, по-богата от моята собствена. Към щъркелите изпитвам страхопочитание. Има невидима йерархия между нас и аз знам със сигурност, че те са над мен не само защото живеят по-нависоко. Никога не са демонстрирали някакъв интерес към моето съществуване, но и никога не са ме презирали. Имаме негласно споразумение – аз не ги закачам и не позволявам на никого да посегне на гнездото им, те ме оставят да ги наблюдавам колкото си искам и дори да ги доближавам. Щом долетят в душата ми се настанява странна надежда. Улицата, дори стаите на къщата, се изпълват с чувство толкова различно от самотата, че лека полека започвам да я забравям. Тези птици ми носят усещането, че всичко ще бъде наред, защото те винаги ще са там, винаги ще се завръщат. Има нещо особено успокояващо във факта, че някой винаги ще се връща при теб. В този смисъл щъркелите са най-добрите ми приятели.
Замислял съм се дали всъщност не им завиждам и дали най-голямата ми мечта не е да бъда като тях. Тази мисъл се загнезди в мен в деня, в който боядисах кокилите си с червена боя. Така напомняха на щъркелови крака, а аз, покачен върху им, не само на височина се доближавах повече до гнездото на своите приятели, но и започвах да приличам на тях…или поне се надявах на това. С кокили в моето село до неотдавна преминавахме реката. Вече от два месеца мостът е готов. Построиха го здрав, бетонен, с железни рамене. Колоните, които го държат над реката, приличат на краката на великански слонове. Виждал съм слон само на картинка и е странно да знам, че същите щъркели, с които споделям дните си, познават тези велики животни. Не само са ги виждали, но може би са кацали върху грамадните им гърбове, надничали са в очите им през дългите им мигли, чували са тръбенето на хоботите им. Наблюдавайки щъркелите, винаги си представям хилядите истории, които биха ми разказали, ако можеха да говорят. На есен, когато заминават, мислено пътувам с тях. Чета един много стар учебник по география и се опитвам да видя местата, през които минават, докато стигнат до Африка. Нямам представа дали щъркелите се чувстват така, когато летят, но лично аз от високо виждам цветовете на земята по-наситени и по-топли. На кокили светът ми изглежда по-малък, по-уютен и по-мой. Затова и все още не съм минавал по първия мост на селото и вече съм единственият, който кръстосва насам натам с червени кокили.
Знам, че ме мислят за луд, но честно казано не ме интересува. Никога не съм се разбирал кой знае колко добре с хората. Нямам идея защо, но се оказа така, че съм самотник по призвание и съдба. Сам съм, когато вечер заключвам вратата, сам съм и когато сутрин отварям прозорците. Щъркелите и в това са по-добри. За тях няма друг вариант освен този да срещнат сродната си душа и с нея да изживеят живота си. С нея да пропътуват милиони километри и пак с нея винаги да се завръщат у дома. Няма друга възможност, паралелни вселени, съмнения или загуба на вяра. Нещата стоят така и такива трябва да бъдат…когато си щъркел.
Качен върху смешните си кокили има дни, когато ми се иска да ги попитам дали наистина електрическият стълб пред моята къща е техния дом? Или може би той е някъде в клоните на африкански баобаб? Или небето е тяхната крепост? Или са толкова мъдри, че се чувстват като у дома си навсякъде? Истината обаче е, че дори да знаех, че могат да ми отговорят, нямаше да им задам този въпрос, защото искам да продължавам да вярвам, че когато всяка година на 22 март кацат в огромното си съвършено гнездо, се чувстват щастливи от това завръщане поне колкото мен.