автор: kristi

Провинциалният град диша,
крачи разрошен по разбития плочник,
разплаква клавишите на стар акордеон,
пожълтели от спомени,
а музикантът му се усмихва.
Един спретнат и малък балкон,
надвесен
над хорските приказки,
зад парапета
отглежда цветя в топлите полози,
в които се раждат и умират годините
без предчувствие за вина
в края на дългополите зими.
Провинциалният град
хвърля дните си - камъни
с дървена прашка,
но не убива и не е властен.
Гълъбите му
опитомяват площада,
а пейките нощем разказват
как старците,
купили кофичка мляко,
пестейки от дните и хляба,
живеят,
защото техните внуци,
акостирали зад Океана,
някой ден...

Провинциалният град
астматично се снима –
прокашля пред обектива,
но се обича
и ме обича,
и ще обича
като дете, изгубило си играчката –
сърдито и малко насрещно,
но във очите с усмивка.
Сбогувам се.
Като дъжд се сбогувам.
И до среща!