автор: rainy

В подобни моменти като този винаги си спомням навиците на майка ми, когато пътуваше за село – един час преди тръгване на влака тя се строяваше чинно на гарата и търпеливо изчакваше композицията, спокойна от дисциплинираното си поведение.

Като „този момент” имам предвид аз - цялата потна, червена и задъхана (жалко за взетия душ и последвалия го скъп парфюм), тичаща като ненормална за сутрешния влак, от чието навременно хващане зависеше важна моя среща. Впрочем след такива ексцесии винаги се заричам да променя този си порочен навик, но след като се добера до конкретното превозно средство, забравям на секундата великите си обещания. Мекушав характер...

Горда и доволна от себе си, макар и с доста поизмачкан фасон, успях да се строполя в първото попаднало ми купе със свободно място почти едновременно с тласъка на потеглящия влак. След минути, вече поуспокоена, извадих бумагите, в които възнамерявах да потъна и мимоходом хвърлих поглед към спътниците си. Една дама, около 40-те, и малко по-възрастен мъж, опитващ се да прикрие плешивината с онези тривиално и отвратително зализани странично косъмчета.

В интерес на истината точно в този момент те слабо ме вълнуваха. Притеснявах се силно за предстоящата ми среща и решително обърнала гръб на всякакви смущаващи концентрацията ми шумове, потънах в нелеката материя на споменатите вече бумаги. Всичко беше наред до момента, в който пискливия тембър на жената не забръмча отчетливо и досадно в съзнанието ми. Абстрахирането изобщо не ми помогна, а не владеех техниките на медитация, затова примирено се облегнах назад, запалих цигара и искам - не искам, се заслушах във вдъхновеното бърборене на „дамата”...

Плътно окупирала мъжа до себе си, тя методично му наливаше в мозъка последните „новини” от любимото им предприятие. Е, и в моята глава съответно, но рисковете на обществения транспорт не са единствено в настъпаните обувки. Признавам, че и аз като всеки нормален човек имам любопитство, но то е в прекалено поносими дози и твърде далече от рамките на чалгаджийската култура. Въпросната жена, обаче, бе решила твърдо да нахлуе дори зад тези мои граници. Оказа се, че инфантилността на новата им шефска секретарка била съизмерима с хипотетичните й сексуални умения; онази скочибра, главната счетоводителка, пак е предложила премии само за администрацията; пък на вчерашния запой в работно време техниците от поддръжката са се осрали като прасета; и так далее, и так далее...

По някакво перверзно стечение на обстоятелствата познавах в дълбочина цитирания „колектив” и повечето възлови персонажи и се чувствах като зрител на порнофилм зад еднопосочно-виждащо огледало, но дори и моята неизчерпаема оригиналност не намираше идея как да спра този публичен секс, а жертвоготовността ми за търсене на друго купе и евентуално преместване, барабар с всичките си разхвърляни партакеши, твърдо клонеше към нула.

Реших да се върна към собствените си дела, когато с една октава по-висок тон гласът на жената нахлу зад тъничката ми бариера и тържествуващо се издигна в кресчендо, докато преразказваше вкратце (пардон, в интимни детайли!) хипер-драматичната новина – предполагаемата бременност на Полина, една от достойно оплютите междувременно колежки. И в типично колумбийски стил бракът липсвал, а жените (колко странно за иначе логичната природа на мъжете!) били странно привързани към манията за официална обвързаност в подобни ситуации...

За мой срам трябва да призная, че никак не се трогнах от драмата на Полина. Приех я като част от словоблудствата и изобщо не вникнах във въпросната съдба, докато името на спрягания за баща мъж се заби в мозъка ми като кабърче под нокът. Внимателно оставих внушителната купчина бумаги настрани, погледнах в очите жестикулиращата особа и усмихнато, но отчетливо я прекъснах:

- Много се извинявам, че се намествам в разговора Ви, госпожо, дотук Ви слушах безропотно и мълчаливо излиянията, но етиката вече ме задължава да Ви уведомя, че г-н Х. е моят съпруг.

Не знам какво представляват „очи-палачинки”, но смятам зениците на ведомствената клюкарка сериозно надскочиха размерите им след хладнокръвното ми съобщение. Които, обаче, достигнаха и размера на уреда за пържене, когато аз спокойно се облегнах назад, извадих от чантата си мобилния телефон и усетих дори с епилираните си косъмчета как репликата ми изправи всички на нокти.

- Здравей, скъпи! Удобно ли е да разговаряш? Чудесно! Защото исках да ти споделя новината, за която бях информирана от седящите срещу мен твои колеги, а и можеш лично да я чуеш от тях.
След което приветливо подадох слушалката...

Конкурс "Очи за себе си"
2008 г.