Имаше едно време принцове превзети,
които искаха жените да са толкова крехки,
че със стъклени обувки да танцуват балети.
Принцесите мислеха само и единствено
за принца на бял кон.
Но наистина имаше някога една Пепеляшка,
очите й никога не се отправяха към принцове
с поглед мазен и влажен.
Нейният мирис на пепел, нейната пот блатна
най- прекрасния принц й привлякоха.
Пепеляшка за нещо чисто мечтаеше, пееше,
гледаше облака и му се възхищаваше.
Облаците свидетели ставаха и на изгрева, и на залеза
и те като нея не слушаха музика, а я правеха.
Беше хубаво, но и зловещо,
защото, щом нощем засвиреха в своя оркестър,
свиреха за път първи, но и последен
и се сриваха от звездите
право в канала на сълзи разбити.
"И аз сякаш съм облак."-Пепеляшка си мислеше.
Но не облак, а звезда беше
и слънчевият принц към нея препускаше вече.
Дълго със нея си играхме на криеница.
Влезнах в тъмната й стая, тя спеше.
"Три, две, едно."-целунах устните й сочни,
по коридора с поглед тя ме изпроводи,
в огледалото й отрази се моя образ
със сърп и черна роба.