автор: anonimapokrifoff

Залата беше препълнена. Погледът й шареше с надежда и страх по лицата на публиката – търсеше едно-единствено сред тях, но го нямаше. Слава богу, така е по-добре. Така е по-добре…
Цяла седмица се колебаеше дали да приеме поканата на местния литературен клуб. Преди 30 години бе напуснала родния си град след позорен скандал, който, ако не беше избягала, щеше да помете и нея, и любовника й, и семействата им. Тогава беше унизена, оплюта, заклеймена, отритната от близки и приятели. После съпругът й мълчаливо и дълго лепи парченцата на съвместния им живот.
Някога на новогодишен банкет с Мартин откриха, че не могат да живеят един без друг. Дотогава се разминаваха по коридорите на службата, кимваха си приветливо и толкова. Може би причината за взаимното им разпознаване беше в еуфорията, алкохола и музиката, но двамата се измъкнаха от ресторанта и отидоха в мразовитата вила на Мартин. Дори не включиха осветлението, дори не стигнаха до леглото – любиха се на пода като мъж и жена, животът на които свършва, едва започнал. Ана имаше скучен брак, а той – нещастен. Оженил се, защото тази, с която спял без каквито и да е сериозни намерения, забременяла. Майка й и баща й го ненавиждали, тя го обичала безпощадно и налудничаво: любовта й му отнемала и последната глътка кислород.
Връзката им продължи по-малко от година – до 12 октомври, когато родителите на жена му – заедно с трима съседи за свидетели – нахълтаха във вилата и ги хванаха в леглото. Ана се прибра съсипана и едва успя да каже на съпруга си, преди телефонът да зазвъни бясно – обаждаха се доброжелатели, които го уведомяваха, преливащи от съчувствие, че е рогоносец.
Тя не посмя повече да отиде на работа. Мартин дойде в дома й още на следващия ден – каза й, че е подал молба за развод. Човекът, който го осмислял като личност, била тя.
Ана остана със съпруга си и децата си. След по-малко от седмица се пресели със семейството си в София.
Премиерата на последната й книга щеше да започне всеки момент. Мартин го нямаше. На какво се беше надявала? Нормално е отдавна да е забравил и нея, и любовта им. Това, че беше единственият мъж, когото наистина беше обичала, вече не означаваше нищо. Всичките й сълзи, неистови копнежи по него… Цялата тази вселенска празнота без него… Ана изгълта водата от чашата пред себе си, но не успя да отмие горчилката.

Беше странно, че сред дългата опашка на чакащите за автограф нямаше нито един неин роднина или познат. Повечето бяха млади хора и в погледите им си личеше искрено възхищение. Китката й отмаля от писане, оригиналните й послания се изчерпаха. Най-сетне отмина и последният почитател. Сега трябваше да обърне внимание на госпожа Михайлова – организаторите й обясниха, че бизнесдамата е финансирала премиерата й и че ще вечеря с нея насаме. Благодетелката, макар и с лилави сенки под очите и с посивяло аскетично лице, очевидно бе по-млада от Ана поне с десет години. Имаше перфектна фигура, костюмът й бе черен и строг.
Когато двете жени наближиха ресторанта, болка преряза Ана. Минаха много години, но тя разпозна мястото на първата си целувка с Мартин. Да, беше променено, но и същевременно болезнено същото.
- Сепарето, което запазих, Антоне – обърна се свойски към сервитьора Михайлова. – И нали предупредих, че тази вечер ще се пуши в него? Погрижи се да няма неприятни изненади.
Ана се загледа в менюто, макар предварително да знаеше какво ще си поръча. Придружителката й я изпревари:
- За мен селска салата, телешка пържола със задушени зеленчуци и спрайт. За госпожата: зелена салата с портокал, авокадо и скариди, броколи със синьо сирене и сметана, бутилка „Траминер” от „Хан Крум” и изворна вода „Девин”. И пепелник, разбира се.
- Откъде знаете какво искам? – Ана беше изненадана.
- Познавам вкусовете ви – отвърна спокойно жената. – Чела съм всичките ви книги по няколко пъти. Не просто съм ги чела, почти ги зная наизуст. Ще разпозная стила ви сред писанията и на хиляда автори.
- Това е… това е толкова трогателно – не знаеше какво друго да каже.
Настана неловко мълчание и тя запали цигара. След малко сервитьорът донесе салатите. Когато приключиха с тях, Ана попита:
- Защо е този интерес към моите книги?
- Дълга история – отвърна Михайлова. – Любопитна съм да науча как написахте последната.
- Как… Като другите. Почти…
- Не е нито като, нито почти. В нея сте млада – наистина млада, не само по дух. Убедена съм, че след смъртта на съпруга си най-сетне сте се осмелили да изкарате на бял свят напечатаните някога листове с историята на една незаконна любов… Прощавайте, говоря глупости. Любовта си е любов и няма нищо общо с брака.
Михайлова се оказа много необичайна жена. Но май наистина беше познавач на творчеството й.
- Вие пишете ли?
- О, не, не! – отвърна бизнесдамата. – Някога ненавиждах художествената литература, за мен тя беше излишна, измислена реалност. Пристрастих се към четенето и най-вече към написаното от вас покрай мъжа си. Но вие не ми отговорихте как се роди последната ви книга.
На Ана й се прииска да се измъкне от този въпрос. Ако отиде до тоалетната или заговори за времето например? Не, не става.
- Разкажете ми първо за клуба. Любопитно ми е какъв е литературният живот в родния ми град – каза тя.
Жената изчака младежа, когото нарече Антон, да сервира основното ястие и да се отдалечи.
- Едва ли ви интересува, Ана. Убедена съм, че изобщо не ви пука нито за литературния живот тук, нито за каквото и да е друго извън вас. Дойдохте, за да възкресите миналото. Да намерите себе си. Вие сте перфектен егоист – тонът й беше почти груб.
- Но защо…
- Защо си позволявам да ви говоря така ли? Защото само аз зная как написахте последната си книга: изровихте отнякъде – куфар, шкаф или каквото и да е, листовете, съхранили единствената ви любов. Машината е „Марица 12”. С дефект – открояващо се „м”, което, колкото и леко да удряте по клавиша, винаги е по-черно от другите букви. Вие знаете причината да не я ремонтирате…
В сепарето нахлу внезапен студ и вцепени Ана. Коя, по дяволите, беше тази жена? Откъде знаеше, че „м” за нея е свещен символ? Мислите й ли четеше?
- Не, не ви чета мислите – отвърна безстрастно тя. – Аз не съм просто спонсорът на пътуването до родния ви град. Аз съм Ирина. Ирина Михайлова, жената на Мартин.
- А-аз…
- Съжалявате, нали? Че ме съсипахте?! Нима?! – в гласа й се долавяше пукотът на тонове лед, под който дебне смъртоносна вода.
Ана трескаво прибра цигарите и запалката, измъкна няколко банкноти от портмонето си и стана.
- Не може да си тръгнете! – каза Ирина и властно стисна китката на едната й ръка. – Седнете и ме слушайте. Без да ме прекъсвате!
Ана се подчини. Изпи чашата си на екс. Запали цигара. Наля си още вино. Беше пленница заради греха си и трябваше стоически да понесе възмездието.
- Хранете се, Ана! Персоналът ще бъде оскърбен, ако такава голяма писателка не е харесала кухнята… Вие сте знаменитост и в това градче. Бяхте и преди да пропишете. Чаровната Ана с червените коси и зелените очи. Как да не ви забележат? Имам предвид мъжете, защото аз истински ви видях, след като омотахте моя…
- Ирина, съжалявам!
- Нали се разбрахме, че няма да се лъжем?! Когато започна връзката ви, тъкмо бях родила второто си дете. После Мартин реши да ни изостави, а то още не беше навършило годинка. Толкова, толкова исках… Толкова исках не да приличам на вас, а да съм самата вас – с тесните ви очи и несиметрична уста с почти липсваща горна устна, с широката ви талия и леко криви глезени… Простете ми откровеността!
Горещи вълни връхлетяха Ана. Струйки пот рукнаха от корените на косата й и обляха лицето и врата й. Извади кърпичка с разтреперани ръце. Вече нямаше какво да губи.
- Как е Мартин?
- Добре, много е добре. По-добре не би могъл и да бъде – отвърна Ирина и се умълча. После продължи: – Първото ви писмо пристигна след 3 месеца от раздялата ви. На адреса на родителите му, без подател на плика. Напечатано на машина и с открояващо се „м”. Беше оттеглил молбата си за развод, наистина полагаше усилия да заживеем заедно. Почти се бе получило. Писмото ви го разболя – не се хранеше, не спеше, не говореше. Вие му казвахте, че ще го обичате винаги, и го молехте никога да не ви търси. Разкъсваше ме ужасът, че не просто го губя – той умираше. Но когато пристигна второто ви писмо…
- Аз…
- Ана, казах ви да не ме прекъсвате! Когато пристигна второто ви писмо, Мартин живна. И ставаше все по-жив с всяко следващо. Примири се, че ще ви обича, без да ви вижда и без да ви докосва. Беше щастлив, разбирате ли? Не, не ми отговаряйте! Не се намесвайте, слушайте ме! Всеки месец по едно писмо, писано на 12-и. Всеки месец… Все на същия адрес и без подател на плика. Когато починаха родителите на Мартин и съседите поискаха да се построи кооперация, той отказа. Запази онова къще, за да може да получава вашите писма. Лиши децата си от два апартамента. Заради вас. И заради себе си.
- Но…
- Помолих ви да мълчите! Не прочете само последното ви писмо, не му достигнаха три дни.
- Той…
- Мълчете! Казах ви, че най-сетне вече наистина е добре! Време е за вашия подарък – Ирина стовари на масата торба, от която измъкна купчини писма, завързани с червени панделки. – Ето го и непрочетеното – тя остави настрани един плик. – Без него писмата са точно 365. Една цяла година любов. Без никакво прекъсване, ако ги четеш по едно на ден. Аз бих се радвала и на едничко, а при 365 щях да умра от щастие.
- Но само…
- Зная, Ана, зная! Зная! Сега прочетете някое от писмата си – което и да е. Сипете си вино и четете!
Ана се подчини и измъкна един плик. Листът в него беше пожълтял.
12 април 1989 г.
Моя невъзможна любов!
Заваляло е, а аз не съм разбрала. Била съм в друго измерение. Сама съм. Пуша на балкона и плача. Толкова ми липсваш… Толкова много!!! Светът е сив. Без нюанси. Всичко е равно и противно. Аз съм в затвор, построен от самата мен. Ако можех да изтръгна решетките му, ако можех да съм друга!
Една жена винаги безпогрешно разпознава мъжа, за когото е предопределена. Усеща го с утробата си. Защо те открих толкова късно? Защо не мога…
Прибра писмото, нямаше сили да го дочете. Помнеше как се чувстваше тогава. И не можеше да забрави. Посегна към друг плик.
12 август 2003 г.
Моя невъзможна любов!
Още е лято, а листата вече жълтеят. Усещам гнилия дъх на есента. Така ми е познат – нали вече векове живея с него. Всичко е едно и също, едно и също, едно и също. Няма ли да има край? Искам да те видя – дори за част от секундата! Обещавам, че няма да те докосна, за да не взривя и теб, и себе си.
Аз съм щастлива жена, защото те имах. Живях с теб в прекрасен сън. Защо да е сън? Навярно това е истинският живот, но не ни е съдено да бъдем в него заедно. Кой се е разпоредил? Ако знаех със сигурност, бих го разкъсала на безброй парчета дори да е Бог.
Не ме търси, моя любов! Може би ще сме слети в едно в някакъв друг свят, но и двамата сме наясно, че това всъщност е никога. И все пак, когато…
Ирина си беше отишла, без да се сбогува. Сервитьорът безшумно бе прибрал чиниите и приборите, пред Ана стоеше само чашата й и недопитата бутилка вино. Взе отделения плик. Беше неразпечатан.
12 октомври 2015 г.
Моя невъзможна любов!
Писах ти преди за книгите си, но тази, последната, е книгата на живота ми. На нашия живот, на общия ни спомен, който ще отнеса и в отвъдното. Обичала съм само теб, ти си единственият ми мъж.
На 20-и ще бъда в нашия град, представянето ми е от 7 часа вечерта в читалището. Ако дойдеш, ще те видя. Не е задължително да говорим, не се и надявам да ме докоснеш. Само да…
Ана не можа да продължи, сълзите я давеха. Защо не написа тези писма? Защо не ги написа…