автор: marisiema

Излитат птиците метални от България,
понесли на крилете си изстрадани мечти.
Със тях политат и душите ни, и блянове,
изплашени, в безкрайния ефир.

Сърцата ни помръкнали се свиват.
Очите ни със страх следят лазура син.
Молби нашепват устните ни мълчаливо
към Господ, стиснал този тъжен миг.

Безумни са минутите на чакане!
Да звънне телефонът с бодър зов,
да чуеш сполучливо ли са кацнали
с дълбоко издихание, с любов...

Самотни дни пълзят, със мрак обвити,
изстискали от тялото ни сила, плам,
докато птиците стоманени пристигнат
от дълъг път и спрат на роден бряг.

А майчино сърце ту спира, ту препуска.
За него няма мира, отдих, няма сън.
И идва миг - като балон се пръска
в безбрий звезди, поело вечен път...