автор: VladKo

Отива си лятото. Слиза с прохлада нощта –
самотница стара, дошла да подири утеха.
Нептун џ е сребърен лунен килим завещал
и в куха черупка – от младост сподавено ехо.

Потайният Рак топлина е от слънцето взел,
суетният Лъв авантюра е имал на плажа
и пак целомъдрена Дева кръстосва нозе,
с една премълчана любов да се самонакаже.

А лятото шепне: „Те, както и лани, уви,
промяна в подхода отложиха за догодина.
Денят, уморен да ги грее и гали, се сви,
а ентусиазмът ми скърши се и попремина.”

Напразно се мъчеше да ни направи добри,
с енергия неизтощима на някой хидалго,
сонети изящни и музика нам подарил,
от нас изпроводен със присмех от рап и от чалга.

Отива си лятото с първия есенен дъжд,
с последния чироз, на вилица наша набоден,
а мокрият пясък настръхва, разбрал изведнъж,
че само със вестника скъсан беседа ще води.