автор: marisiema

Сива пелена обхвана небосвода.
Лепне по стъклата, стеле се в калта.
Облаци оловни, смръшени, проронват
хладни, мърляви сълзи от яд.

Тежка, сивотата в клони се поклаща,
по мокри покриви се гърчи и мълчи,
а комините едва димят и кашлят,
и сгъстяват непрогледните мъгли.

Даже в нежните цветя като олово висне.
Те, превили тънки гърбове, мълчат.
Птиците, изплашени, се свиват и се крият.
Само локви като демони блестят.

Тича сивотата, влачи мъка натежала
в кални ручеи, към старите реки,
а пък те, ядосани, се пенят и се мятат -
сякаш са деца, готови за бели.

И в сърцата ни като пирон се впива.
Тягостно, сърдито в къщите пълзи.
Гони светлината, тъмното разлива,
стиска ни във клещи, мачка и души.

Този посивял и страшен ден тъжовен
баба Марта ни довлече, мятайки коси.
Сякаш ни наказва. А светът лъжовен
гасне бавно, тихо в нашите очи...